Разтърсващи легенди за България

Разтърсващи легенди за България…

Има много български легенди, които пленяват въображението. Митове за войводи, мистични същества, знайни и незнайни места. Нашата родина с нейния богат фолклор е извор на интересни истории, които се предават от уста на уста, приказки и разкази през годините. 

В тази статия CHESTNO.BG ще ви покажем някои от най-известните и интересни легенди, които ще ви разтърсят! 

Златото на Вълчан Войвода

Легенда за несметни богатства, която и до ден днешен пленява умовете на иманяри и мечтатели за бързо забогатяване. Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си, Вълчан Войвода водил дружина в района на Странджа и Стара планина. Легендите нашепват, че Вълчан Войвода и неговата дружина събрали несметно богатство с което се надявали да освободят България от турско иго. 

Повече от два века из Странджа планина се носи легендата за несметно съкровище, заровено някъде там от Вълчан войвода. Никой не знае къде е заровено, но мнозина вярват, че съществува. Загадката не дава мира нито на историци, нито на иманярите от всички краища на България.

Съкровищата

Великият хайдутин, който върлувал в Странджа, притежавал купища злато – говори народната легенда. Съкровищата си заровил на тайно място в планината и оставил за потомците си карта, на която е посочен “трезорът”. Вълчан натрупал богатството от нападения над османски и български чорбаджии. Самият той бил запален иманяр. Легендата разказва още, че открил в една от пещерите на Странджа огромно антично съкровище, оставено от времето на траките. С него богатството му станало толкова много, че войводата поискал да плати на руснаците, за да пратят свои войски в България да се бият срещу Турция.

Близо 100 години преди Освобождението хайдутинът проводил свои хора при руския император. Пратениците казали на владетеля, че войводата Вълчан е приготвил тонове злато, с които да плати свободата на България. На хората си заръчал да предадат, че имането ще стигне Русия веднага след войната, натоварено на влакови композиции. И до днес старите хора в Странджа предават от уста на уста невероятните легенди за подвизите на Вълчан.

“От баща ми знам, а той от неговия баща, че Вълчан войвода проводил хабер на руския цар. Казал, че е готов да плати цялото мурабе за войната – заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост руският цар не се наел да започне война. Или не повярвал, че един хайдутин може да има такова имане”

  Разказва 89-годишният дядо Христо от странджанското село Стоилово пред нас.

Според преданието Вълчан изпращал много младежи да учат в чужбина и плащал издръжката им, за да има учени хора след Освобождението. Много места и местности се свързват с името му. Той умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си другар и съратник поп Мартин. Името му е познато не само в Странджа, но и в Сакар, Централна и Източна Стара планина. Четата му върлувала дори и в Северна България. Живял в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Време на отслабена централна власт и хаос в европейската част на тогавашната Османска империя. През тези смутни години са бродели не само хайдушки чети, създадени от онеправдани българи, но и разбойнически групи и кърджалийски орди, които опустошавали всичко по пътя си.

Родното му място остава неизвестно

Родното място на хайдутина остава неизвестно и до днес. Историците спорят за три различни селища в района на Малко Търново. В спора превес взема версията, че е роден в с. Делиево, на 5 км. от Малко Търново, което днес вече не съществува. Най-ранните исторически извори свързват младите му години със селата Тагарево (днешно Вълчаново) и  Факия. Оттам произхожда и бащиният му род Бимбеловци, които са наследници на свирепия Момчил войвода, загинал през 1345 г. в битка с турските войски. От същия род произлиза и прочутият Стефан Караджа.

Вълчан Войвода

Техният далечен роднина Вълчан наследил буйния им и непокорен нрав. Четата си събира, когато е само на 18 години. Страстна, но нещастна любов го накарала да грабне оръжие и да се опълчи на турските поробители. Преди да поеме по хайдушките пътеки, Вълчан бил пастир и кротко пасял бащините овце край родното си село. По това време младежът залюбил хубавицата Рада, която била най-личната мома в селото. Решил да я поиска за жена от баща й. Щом изпратил сватовете обаче и се разчуло за бъдещия годеж, местният субашия скочил като попарен.

Турският началник отдавна бил хвърлил око на момата и бързо се саморазправил с ухажора й. Той изпратил заптиета да приберат Вълчан в конака и наредил да го пребият жестоко. Заплашил го, че ако погледне още веднъж Рада, ще го убие. След това отвлякал хубавицата и я взел за жена в конака си. Тази любовна драма преобърнала живота на кроткия пастир. Вълчан бързо зарязал овчарлъка, твърдо решен да се опълчи на субашията насилник. Събрал няколко младежи, набавили си оръжие и хванали гората. Първата задача, която поставил на скромната си дружина, била да убият изедника, който му отмъкнал изгората.

Обречената любов и Рада

Една нощ, въоръжени до зъби, младите хайдути го нападнали и го убили в дома му. После взели Рада със себе си. Малко след това обаче по дирите им тръгнала турска потеря. Започнало сражение и красивата мома била простреляна смъртоносно. След трагичната й смърт Вълчан изпаднал в ярост. Решил да мъсти наред за поруганата чест и за отнетия живот на любимата си.

Отмъщението

Събрал още по-голяма чета и наредил наказателни акции срещу турски управници в цяла Странджа. Вземал главата на всеки друговерец, който дръзнел да безчинства в планината. Основното занимание обаче на дружината били обирите на султанските хазни. Легендата разказва, че Вълчан имал безценен помощник – турчин на име Кара Емин ага, който се издигнал до длъжност секретар на султана. Той бил неговият ятак във вражеския лагер и го осведомявал за движението на хазните и за маршрутите на керваните. Щом получавал нужната информация, Вълчан завардвал проходите с другарите си и нападал от засада. При всеки удар хайдутите прибирали цели дисаги, пълни със злато. По-голямата част от плячката те скривали в тайни пещери. За себе си оставяли само толкова, колкото да преживеят студените зими, които изкарвали обикновено в Цариград под пълна нелегалност.

Вълчан Войвода не простил и на най-верните си

Според една легенда султанът дотолкова се отчаял от обирите, че заповядал да се отпечатат нови пари – махмудиета. След като няколко от тези нови махмудиета били открити у Кара Емин ага, той изпаднал в немилост и заверата му с Вълчан била разкрита. За да спаси главата си, ятакът избягал от Цариград посред нощ преди да чуе смъртната си присъда. По пътя си обаче бил запленен от българско момиче и решил да го отвлече. Деяние, което Вълчан не прощавал и на най-близките си хора. Та смъртта застигнала Кара ага в лицето на Вълчан. Войводата не простил на приятеля си, че отвлякъл и насилил българската девойка, и го посякъл.

Многото легенди за Вълчан Войвода

Народните предания описват легендарния хайдутин като висок и едър мъж с черна дълга коса и светли гълъбови очи, които пронизвали като стрели. Повечето предания за несметното имане на Вълчан Войвода го “скриват” в една или друга пещера из Странджа. Колкото легенди – толкова и иманяри. Търсенето му продължава вече 2 века. Легендите обаче си приличат по едно – във всички се твърди, че войводата криел богатството с помощта на преносвачи, които никога не разбирали къде се намира тайникът. Като откриели подходящо място за скривалище, хайдутинът и бандата му вземали със себе си дюлгери с инструменти, но ги водели дотам със завързани очи.

Опазването на тайната

Приготвяли мястото, оставяли парите и отново със завързани очи ги връщали обратно. Цялата Вълчанова дружина била дала зловеща клетва да пази тайните места до гроб. Много иманяри вярват, че едно от главните скривалища е Снеженицата. Това е гориста местност с голяма пещера в землището на с. Карадере, сега в Турция. Предполага се, че там са заровени владишка корона и златен кръст. За тях се предполага, че са принадлежали на гръцкия владика в Одрин, който бил убит, защото бил заподозрян от хайдутите, че е доносник на турците. Но никой не ги е намерил. Наследниците на Вълчан войвода, които живеят в днешна Румъния, също са обикаляли из Странджа неведнъж, въоръжени със споменатата по-горе карта, но и те ударили на камък.

Морска пещера или река Ропотамо

Съкровището на Вълчан войвода все още се търси на много места в страната – в Странджа, в Стара планина и къде ли още не. Една иманярска легенда гласи, че злато и скъпоценни накити Вълчан и хората му са заровили в морска пещера, до която се стига само след като се премине през тесни наводнени тунели. Друга мълва твърди, че части от съкровището пък били открити още преди 40 години край устието на река Ропотамо. Според местните хора това се случило през далечната 1970 г. Тогава в Приморско пристигнал специално изпратен екип от БКП. Те се установили в града и седмици наред обикаляли с металотърсач гората около блатото Аркутино. Ровичкали и в района край залива Перла, а след това и край устието на река Ропотамо и Маслен нос.

Разпитвали местните хора надълго и нашироко какво са чували за имането на легендарния хайдутин. Стигнали и до местния рибар бай Яни. В онези години Яни разказвал на мнозина, че лично се познавал с участник в заравянето на хайдушкото съкровище в района – един от най-близките съратници на Вълчан войвода. Рибарят се кълнял, че още когато бил дете, някогашен хайдутин, вече в преклонна възраст, му разкрил тайната. Четникът спазил клетвата да не издава точно място на имането, но описал местоположението. Повечето хора гледали с насмешка на историята му, но хората с металотърсача видимо се впечатлили. По тяхна молба той ги завел там, където мислел, че е тайникът. Още на следващия ден мистериозните иманяри изчезнали от Приморско, а бай Яни открил огромен трап на мястото, което посочил.

Един от най-митологизираните образи

Вълчан войвода е един от най-митологизираните образи от времето на турското робство. Първоначално той и неговите съратници действали в Странджа планина, а след това и на територията на цяла Източна България. Малкото исторически факти и многобройните легенди го даряват с ореола на един истински българин, хайдутин и родолюбец, чиято мисия е била не само да види родината си свободна и независима, но и българите да бъдат готови да извоюват сами свободата си и впоследствие да я използват като един мъдър и знаещ народ. За целта той посвещава всичките си усилия на това да събира имане, с което хем да изпраща будни български деца да учат в чужбина изцяло на  негова издръжка, хем да може да осигури средства за обезпечаването на една организирана кампания за освобождение.

Друг мит гласи, че…  

Една от легендите разказва как на Гергьовден Вълчан събрал всички войводи на хайдушки чети. Седнал в един голям камък, издълбан като трон, наредил знамената им около себе си и ги накарал да обещаят всяка година на същата дата да носят десятък, за да “съберат пари за освобождението на България”. Той самият платил и да се издигне мост над р. Резовска, като дори лично участвал в построяването му.

Според преданията към златото от многобройните си набези Вълчан войвода прибавил и това от намерени и изровени римски и тракийски съкровища. Колко е събрал легендарният войвода става ясно от историята как пратил мисия до руския цар Николай, с която му предлагал съюз срещу общия враг – Османската империя. От царя се исквало да изпрати войската си, а войводата щял да поеме всичките разходи по войната, които включвали заплати, снаряжение и боеприпаси на войниците, а също така и пенсиите на вдовиците и децата на загиналите войници.

Тайните съкровища на Странджа

Но къде е крил богатствата си Вълчан войвода и какво е станало с тях след неговата смърт? Тук легендите се преплитат с отколешните предания за скрито имане в многобройните, труднодостъпни пещери, разпръснати из необятната и слабо изследвана Странджа планина. Всички тези легенди и предания имат и исторически основания за достоверност, защото от древни времена именно оттам са минавали пътищата, по които керваните са прекарвали стоки и богатства от Тракия, Влашко и Маджарско към Средиземноморието и са ставали лесна плячка за разбойнически банди и по-късно хайдушки чети.

Поп Мартин от Русчук

Също като предшествениците си, Вълчан Войвода използвал именно тези проходи към земните недра, за да опази огромните си богатства. За това най-ясно свидетелства писанието, което сам написал най-близкият съмишленик и приятел на войводата поп Мартин от Русчук. В него той разказва как тримата заедно с Вълчан и неговата жена Фатме направили нишани из цялата планина, които били ориентир за местоположението на пещерите, пълни със събраното злато и скъпоценности.

Остави, вика, попе, писание, без да описваш верния нишан над ода и насреща. Скътай го в улея в дроздовата дупка. Та нявгаш, га проводя чиляк, да го найде. Мътни са времената. Направи друго писание на кожа за баш нишана и го скътай в пизуля под ямата. Чиляк с двете писания да може да се рахат управи.

Така започва поп Мартин описанието на знаците, водещи към тайните на Вълчан Войвода, след което продължава с многобройни скривалища и местности. Докато ги чете, човек остава с впечатление, че те едва ли не са написани като пътеводител за търсачи на съкровища. Фактите обаче показват, че никой още не е успял да намери богатствата, събрани от митичния войвода в името на свободата на България. Дали защото поп Мартин не е предал вярно местоположението на нишаните, или защото българският народ още не е готов да изпълни повелята на войводата – да бъде мъдър и знаещ? Никой не може да каже със сигурност, но някъде там, в прегръдката на Странджа планина се намира изворът на легендата за Вълчан Войвода.

Из различни части на страната се носят легенди за пещери пълни със злато събирано от Вълчан Войвода, но до ден днешен няма данни нещо да е открито…

Легендата за Дяволския мост над река Арда

Мостът е разположен на 420 метра надморска височина в пролом, ограден от двете страни от стръмни склонове, достигащи до 800 метра надморска височина. Дължината му е 56 метра, широчината – 3,5 м. Има три свода, като на сводовете на страничните му ребра са направени отвори с полукръгли сводчета за оттичане на водата. Височината на централния свод е 11 – 12 метра, а по ръба е запазен каменен парапет с височина 12 см. Намира се в живописен пролом на около 10 километра северозападно от град Ардино, близо до село Дядовци и недалеч от село Латинка.

Построен по заповед на султана

Мостът е построен в началото на 16 век по заповед на султан Селим I като част от път, свързващ Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и Егейско море. На мястото на днешния мост някога е имало римски мост, част от значимия античен път Виа Игнация, свързващ Бяло море и Тракия през прохода Маказа. По нареждане на султан Селим I мостът е възстановен, за да продължат търговските връзки между двата географски района. Той е бил известен с името Шейтан кюприя. 

Според фолклорните вярвания…

От векове мостът е обвит в легенди и загадки. Почти нищо не се знае за строежа му, но според преданията негов създател е майстор Димитър от близкото село Неделино. Той приел предизвикателството да издигне мост над бурната река, макар всички преди него да се провалили в начинанието. Справил се великолепно и за рекордно време, но скоро след това починал. Тук поверията нашепват, че в градежа на моста имал пръст Сатаната. Дяволът обещал на майстора да сподели тайна, която ще направи творението му вечно, ако той успее да го завърши за 40 дни. Не успее ли обаче, щял да вземе душата му. Димитър се справил с дяволската задача и Сатаната, изпълнил обещанието си, но скоро след това даровитият майстор починал и отнесъл тайното познание в гроба.

Казват, че от Дяволския мост може да видиш лика на Сатаната, ако погледнеш към водите на река Арда между 11.00 и 12.00 часа на обед, когато мостът и отражението му образуват окръжност. Освен това според някои в един от камъните му личи отпечатък от стъпката на Дявола.

Образът представлява сумарно изображение от моста и отражението му във водите на Арда. Когато образувалата се картина се завърти на 90 градуса наляво се вижда образът на Сатаната.

На 24 февруари 1984 г. мостът е обявен за паметник на културата. В близост до моста е изградена туристическа инфраструктура за отдих и пикник. След извършване на възстановителна дейност през 2013 г. пътят от Ардино до Дяволския мост е асфалтиран

Гробницата на Бастет в Странджа

Странджа е може би най-мистичната планина в България. А една от най-пленителните легенди свързани със Странджа е тази за гробницата на египетската богиня Бастет. Легендите нашепват, че в подножието на най-високия връх в българската част на Странджа – Градище, има пирамида. В нея е погребана богинята с глава на котка – Бастет. Мистици твърдят, че гробницата е построена през VIII в. пр. н. е. и била затрупана с тонове земна маса и скални късове, за да се скрие. Хилядите роби, построили светилището на божеството, били изклани до крак, за да не разнесат свещената тайна. В саркофага на Бастет са заключени огромни знания за земята, космоса и произхода на човечеството.

Коя е Бастет?

Тя не е египетска царица, както смятат мнозина, а богиня, полуобожествена личност, чийто баща е с тракийски корени, а майка й с юдейски“, разказва Григор Попов от отдел „Туризъм“ в община Малко Търново. „В този район навремето е властвала тракийската владетелка Калеомастра. Нейна „дясна ръка“ е бил бащата на Бастет. При управлението на Клеомастра се взело решение за преход с цел преселение към Египет – траките, освен изключителни воини, са били и добри търговци – търгували са активно с Египет.

По време на похода, някъде в Егейско море, Калеомастра починала. Народът й я погребал и отказал да продължи натам, накъдето е тръгнал, или да се върне обратно, преди да бъде избран нов лидер. За „цар“, водач е бил избран бащата на Бастет – вторият след владетелката.

Така децата му, сред които и Бастет, получили статут на принцове и принцеси. Стигнали до Египет и се заселили по поречието на Нил. Оттам идва схващането, че Бастет е била египетска царица или принцеса.

В Египет фараони са ставали главно мъже, а жените са били няколко нива по-надолу, но са можели да бъдат главни жрици на определени религиозни течения.

Бастет е била избрана за върховна жрица точно на такова течение, което почита котките – свещени животни в Египет. Оттам идва заблудата, че тя е била божеството, а всъщност тя е медиаторът, връзката между земното и небесното, главната представляваща.

С глава на котка

Характерно за последователите на това течение е било, че са се представяли в обществото с котешки маски на лицата. По тази причина на повечето места, за които се смята, че са свързани с Бастет или течението, на което е била върховна жрица в Египет, има котешки фигури и символи“, разказва Григор Попов.

Един ден Бастет почувствала, че краят й наближава. Казала на баща си, че кончината й е близо и го помолила да бъде погребана там, където е родена – в Странджа.

Той дал съгласието си и Бастет се обърнала към хората си. Тези, които желаят, могат да останат в новите си поселения в Египет, а останалите да я придружат по обратния път към Странджа.

Поради голямата почит, която имали към личността на Бастет, повечето преселници – около 300 души, тръгнали обратно и пренесли тялото й до Странджа. Минали целия път по суша и вода, но като се завърнали в Странджа започнали боеве с други племена, които междувременно се заселили по тези територии. Хората на Бастет победили и построили гробница на Бастет.

За гробницата на Бастет научава иманяр, а след това и Людмила Живкова

В края на 70-те години на ХХ век антична карта за гробницата на Бастет, нарисувана върху кожа, попада в ръцете на иманяр, който в продължение на 2-3 години търси описаното място в Странджа. Накрая, обеззверен от напразните усилия, решава да отиде и да сподели всичко, което знае, с властите. Разказва къде е ходил, какви предположения има и какво е търсил, показва документите, но го прогонват с насмешка и го предупреждават, че ако продължи да се рови из планината, ще бъде арестуван.

За случая се разчува по високите етажи в София, научават Кръстю Мутафчиев и Людмила Живкова. Историчка, изкуствоведка и управляваща държавната културна политика, дъщерята на тогавашния държавен ръководител Тодор Живков в онзи момент е начело на Комитета по култура.

Кръстю Мутафчиев пък оглавява отдел „Културно наследство“ в Комитета. Семейството на държавния глава му поставя задача на всяка цена да се опита да върне в страната 60-70% от изнесените зад граница артефакти и находки. Мутафчиев е приближен на Людмила Живкова и неин съветник

Когато историята стига до държавата

Когато историята с иманяря от Странджа достига до ушите на Кръстю Мутафчиев и Людмила Живкова, е разпоредено той да бъде задържан и разпитан. Мутафчиев и Живкова се опитват сами да открият мястото на гробницата на Бастет с помощта на картата на иманяря, но без успех. Така решават да отидат при пророчицата Ванга. Тя ги посреща, като им казва, че знае кои са и за какво са дошли.

Разказва им, че преди хилядолетия по вода в Странджа идват хора от Египет – високи и стройни, с тъмна кожа и черни, дълги коси, с маски на лицата. Има гроб на жена, която държи жезъл от извънземна материя. На мястото има несметни богатства – злато, книги, оръжие много!

Тайно знание за историята на човечеството

Дошлите от Египет пренесли и саркофаг, в чиято вътрешност било изписано тайно знание за историята на човечеството две хилядолетия назад и две хилядолетия напред. Но писмеността в този саркофаг не можела да бъде разчетена.

Ванга: “Мястото е свещенно! Да не се бърничка!”

Според Ванга времето за това още не било дошло, макар в символите да се съдържало много важно познание. Нещата са закопани на шест места от роби, които били убити. “Мястото е свещено.”, пояснила Ванга.

Ванга предупреждава дошлите от София, че това, с което ще се захванат, не е по силите им. Покоят не бива да се нарушава, не бива „да се бърничка“, казва пророчицата, но въпреки това ги насочва да търсят в района на местността Градището край Малко Търново. „Там горе ще чакате слънцето и луната да ви покажат къде да търсите“, съветва ги пророчицата и им казва, че трябва да са срещу западната стена на скалата между 10 и 12 април.

Експедицията

От София са изпратени петима души, които да намерят гробницата. Експедицията напредва с нечувани темпове, макар и при голяма тайнственост. Работниците, участвали в разкопките, са извозвани от вътрешността на страната с автобуси със закрити прозорци, за да не знаят къде отиват.

Мерките за сигурност са много тежки, тъй като районът е строго охранявана зона заради близката граница с Турция. За да не изтича информация за целта на разкопките, дори военните и граничарите не са допускани до обекта. В експедицията участват и служители на Държавна сигурност.

Групата се нуждае от изкопна техника, минен специалист и разрешение от военните за достъп до граничната зона. Затова чрез своя представителка археолозите търсят съдействие от тогавашния първи секретар на на ОБК на БКП в Малко Търново – Илия Петков.

Изкопаването на гробницата

Той е един от посветените. В експедицията участват също племенницата на баба Ванга Красимира Стоянова като посредник между търсачите на гробницата и пророчицата, както и професионален археолог, който по-късно ще стане директор на Националния исторически музей. По разкриването на гробницата на Бастет кипи денонощен къртовски труд и макар малцина да знаят какво всъщност се търси, само за шест месеца е изкопана голяма част от нея.

На 21 юли 1981 г. обаче, едва 38-годишна, Людмила Живкова умира. С  преждевременната й смърт е сложен край на разкопките по гробницата на Бастет.  Държавният глава Тодор Живков нарежда работата на археолозите да бъде прекратена и обектът да бъде запечатан. Твърди се, че всички, участвали в разкопките, са мъртви. „Едната теза е, че в дълбочина са достигнали до уран, който е радиоактивен. Друга версия е че животът им е бил отнет насилствено. Според Григор Попов много от тях са  живи, но цялата документация по експедицията и откритите находки все още са засекретени и никога не е била изнасяна информация за тях.

Какво представлява гробницата на Бастет?

Гробницата е изградена като огледален образ на небесното съзвездие Цефей и когато то е над планината, точно тогава луната е в такива фази, че може да огрее мястото. Това пише Кръстю Мутафчиев, опирайки се на тайнствената карта, която той нарича „Ребуса“.

Мутафчиев вижда на картата проекция на гробницата на Бастет, както и кодирани изображения на тяло на жена с глава на котка. Точно, както са изобразявали египетската богиня Бастет. Чрез „Ребуса“ Мутафчиев прави извод, че в гробницата е погребано само тялото на богинята, а душата й е някъде сред съзвездието Цефей.

Погребалните церемонии

Древните погребални церемонии са били много пищни и изключение не прави и тази на Бастет. Ванга казва, че при погребението е имало много „злато на буци“, което на нейния език значи, че е имало много самородно злато или метал с много висока стойност, древни оръжия, книги и други ценности. Тя обръща особено внимание на саркофага на самата Бастет, за който казва, че отвътре и отвън е изсечен със символика, която описва какво е било преди, по време и след нейната власт.

Мутафчиев описва още, че достигат до ниша, от която започват няколко разклонения и във всяко едно от тях има изсечен различен образ или символ – на куче, на орел, на четирите посоки на света и на саркофаг. При разкопките взимат проби от съоръжение в гробницата, което се зареждало на енергийно ниво с цел да разпръсква светлина и да показва посока. Това не може да бъде потвърдено или отречено, смята Григор Попов.

В древността е имало етноси и народи, сред които и траките, които са били добре запознати с минното дело. Те успешно разкопавали земните недра и стигали под земята. Имали са начин да осветяват под земята без факли с цел да не се взривят инертните газове.

Дали самата експедиция попада на такъв вид съоръжение или на нещо друго, не може да бъде потвърдено. Участниците в разкопките предоставят всички намерени находки в София, за да бъдат изследвани, но какви са резултатите е тайна и до днес.

Древната карта и гробницата на Бастет

Не е ясно откъде иманярът се е сдобил с карта с гробницата на Бастет. Според Григор Попов няма карти, които да издържат 2000-3000 години. Винаги при изработката на карта са се правили няколко екземпляра и то така, че да се разчитат само от просветените, в случай,че картата попадне в грешни ръце.

Траките са нямали писменост и всичко е било изобразявано със символи, които предимно висшите жреци са можели да разбират. Ванга казва да се търсят символите на властта на Бастет – нейния скиптър и жезъл, за които казва, че са изработени от извънземна материя.

„Според мен е имала предвид падналите метеоритни късове. Има теория, че в миналото все пак е било възможно те да бъдат обработени и точно от такъв материал са били направени символите на власт на Бастет. Египетски учени доказват, че черна фараонска кама, дълга около 30 см, е била изработена точно от такива метеоритни късове“, казва Григор Попов, но допълва „Никога не съм ставал на свидетел на нещо свръхестествено нито през деня, нито през нощта по тези места“.

Но хората, които са привлечени от тайните на гробницата, не мислят така. Те твърдо вярват в мистичната енергийност на мястото и освен че изпълняват различни тайнствени ритуали, постоянно носят фигури на котки, с които почитат култа към богинята Бастет.

Митовете за караконджули, самодиви духове и змейове

Караконджулите

България е страна богата на различни етноси и религии. Българските легенди и митове се преплитат с вярвания и създания свързани с различните религии. В миналото се е вярвало много на тези неща и хората са ги смятали за ежедневие. Така например се е вярвало, че ако след залез слънце ти се яви навън твой близък и те пита нещо не отговаряй – може да е караконджул! Той иска да научи гласа ти, и след това да се яви с твоя лик пред близките ти хора за да им навреди.

Откъде произхожда легендата за караконджула?

Това творение на народното съзнание най-вероятно е много старо. Датира още от древни тракийски вярвания, тъй като го откриваме като персонаж при всички балкански народи. Гърците го наричат киликандзерос, има го у сърбите и турците. От там може би идва приставката кара, което е турската дума за черен. В някои части на България се нарича само конджур или караконджо. Може да се потърси началото на тази легенда в празниците на Дионис, когато се е пиело много вино, а някои хора са носели животински маски.

Външен вид на караконджула

Според някои вярвания, създанието прилича на човек, но е с рога, опашка, с едно око и един крак. Според други разкази той е кентавър с две ръце или с крила, вероятно по подобие на Пегас. Детските приказки го рисуват като дребно същество със странен цвят на кожата, нещо между тъмнокафяво и жълто.

Къде живее караконджулът?

Поверието твърди, че караконджулът обитава запустели места – стари воденици, пещери и тъмните места на хорските къщи, където стопаните рядко ходят -тавани и плевни. Избира основно места, където расте бръшлян. В легендите на гърците караконджулите живеят само под земята, където се мъчат да отрежат дървото, на което се крепи светът.

Кога се появяват караконджулите и с каква цел?

В нашите народни вярвания караконджулът е дух на мъртъв човек, който се е въплътил, за да плаши хората и да върши лоши дела. Злото създание живее съвсем кратко на Земята, само през така наречените мръсни дни, между 25 декември и 6 януари. Тези дни са важни за живота, защото тогава Слънцето се колебае дали да продължи по стария си път, или да поеме по нов. В тези рисковани за Земята дни от нейните недра излизат злите същества, за да вредят на хората. Ако караконджул се появи в този период, той пресреща хората нощем по тъмното, язди ги, бута ги от скалите в дълбоки води или ги разкъсва. Щом пропеят първите петли, за да известят, че настъпва нов ден, злосторникът изчезва.

Според поверията, в тези дни не бива да се събират хората, за да се веселят, не бива да се женят, нито да се къпят, защото водата не е светена. Ако се роди дете, трябва бързо да му се ушие ризка, за да не се превърне в караконджул след смъртта си.

Как да се пазят хората от караконджулите?

Има много начини да се държи злото създание далече от дома. Може да се постави слънчогледова пита с дупки на входа. Когато караконджулът дойде, той ще се спре, ще вземе да брои дупките и докато ги изброи, ще настъпи денят и той ще изчезне.

Вярвало се е, че ако се остави огънят да гори цяла нощ в огнището, караконджулът няма да може да влезе през комина. Вярва се, че съществото се плаши от светлина, от кръст и молитва, от иконите и тамяна. Затова във всяка къща е добре да се кади с тамян около Коледа, та миризмата му да гони злата сила.

Самодивите или самовилите

Kакто могат да бъдат срещтнати в някой писания са изключително красиви горски духове или девойки, които примамвали младите мъже със своите песни и нежен глас. В определени легенди се казва, че самодивите са безплътни и невидими същества и само определени хора могат да ги видят. Смята се, че самодивите ревниво пазят своите свърталища и в миналото хората са избягвали да ходят в местности, за които се твърди, че са обитавани от самодиви. Свидетелство за това са многото местности из цяла България с имена като “Самодивка поляна”, “Самодивски кладенец” и др.

Самовили или самодиви се споменават в български източници от XIII век – като елемент на топоними и във връзка с осъждани езически практики. Формата самовила е известна от XV век, а самодива – от XVIII век, и в двата случая като осквернители на християнски празници.

Вила има праславянски корен със значение на необуздана сила, сходно с вилнея и виелица. Дива идва от праиндоевропейския корен дал думите за божество в множество езици, като е възможно по-късно този произход да е смесен с легендите за диви хора, живеещи в горите. Представката само- има определителен характер, подсилващ значението на корена.

Самодивите са неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага („самодивска“), с дълги коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи, с дълги бели рокли бяла риза или бял сукман, зелен пояс и забунче, препасани с коланче (зунка), което има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Облеклото е ключ към свръхестествените сили на самодивите. Но ако то им се отнеме, те се подчиняват на човека.

Въоръжени са с лъкове и стрели, които са носели отвлечените от тях моми и момци

Самодивите танцуват и пеят около кладенците. Смята се, че ако видиш Самодива не трябва да я гледаш в очите. Хората казвали, че от песента на Самодивите по-хубава песен няма, и от танца на Самодивите няма по-красив. В някои региони вярват, че самодивите са невидими същества – но могат да ги виждат съботниците (родени в събота срещу Задушница или пред Великден), родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни, повтараците (отбити и отново засукали бебета), мешаните деца (деца на самодива и простосмъртен мъж), както и кучета с „четири очи“ (с две контрастни петна над веждите).

Тези митични жени бродят… 

Живеят под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни пещери, край реки, извори и кладенци. Планини, свързани с тях са Беласица, Рудина планина, Витоша, в по-малка степен Рила, Родопите и Стара планина, а Пирин и Средна Гора им са любимите. Явяват се на земята от пролетта до есента (от Благовещение до Секновене). През зимата живеят в митичното село Змейково.

При мръкване самодивите отиват край води – езера, вирове, извори – събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой. След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Обичат музиката, особено мелодиите на кавала, затова често отвличат овчари, като ги карат да им свирят. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат хорището и се скриват.

Понякога помагат

Понякога се проявяват като работни жени, особено по жътва, и подпомагат работата на невестите с деца. В повечето случаи обаче са враждебно настроени към хората – заключват водните извори, стръвно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави моми и невести или им причиняват беди от завист и злина. Въпреки че са с човешки облик, при срещи с хората самодивите могат да се превръщат в животни – например вълци. Почитат християнските празници – особено Великден – и похищават, ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.

Самодивите яздят едри (сури) елени, като използват за юзди и камшик змии. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. За такива болни се казвало, че са болни от самодивска болест и ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци.

Самодивите се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина – стават техни покровителки и дори раждат от тях деца, от които израстват славни юнаци като Секула детенце. Крали Марко е откърмен от самодива и Вида Баздърджийка му е посестрима.

Ако мъж открадне булото ѝ, му се покорява

Ако някой мъж успее да открадне булото ѝ (т.нар. сянка), тя се превръща в обикновена жена и му се покорява. Такава самодива минава през венчило, ражда, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да си върне откраднатото и съответно свободата, като изоставя децата си. Понякога самодиви пристават по собствено желание, но обсебват любимия си без остатък и го измъчват с прищевките си до смърт.

Според някои представи самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Ако харесат някоя жена, тя умира преждевременно и се превръща в самодива. Отвлечените от тях девойки също стават самодиви.

Според други предания самодиви стават жени, умрели девствени.

Който ги зърне, ослепява

Самодиви в Еленския Балкан ослепяват всеки, който ги види нощем. В това са убедени местните жители, които се страхуват да излизат навън, след като слънцето се скрие.

Старите хора вярват, че в района живеят митичните създания. Според легендата всеки, който ги зърне, губи зрението си.

Много възрастни хора от този край имат проблеми с очите и това допълнително подклажда тревогата сред съселяните им. Дори и в част от махалите на град Елена възрастните с проблеми със зрението все още си предават историята за митичните красавици, които дивеят в горите наоколо.

За самодиви в Еленския Балкан за първи път се заговори още пред 70-те години на миналия век, когато местен човек постепенно загубил зрението си. Той отишъл на посещение при пророчицата Ванга на Рупите. Там тя го попитала веднага като влязъл, кога е видял самодивите. Това стъписало възрастния човек, който признал, че наистина забелязал на една поляна при прибирането на стадото си жена, облечена в бяло. След това започнал да усеща, че зрението му се губи.

Оттогава легендата се разпространява като мълния из селата и махалите в Еленския Балкан. Всеки път когато някой човек има проблеми със зрението, веднага се намира кой да припомни случката и да разкаже за самодивите. Според местните е имало случаи, при които възрастни хора са загубили зрението си само за няколко дни. Това, което най-много ги стряскало, е, че при посещение на лекар той не откривал причината за ослепяването. Няколко подобни случая били достатъчни, за да се загнезди убеждението сред местните, че именно самодиви са отнели зрението на хората.

Животните усещат присъствието им

Животните също усещат присъствието им. Често се случвало късно вечер, при прибиране на добитъка, кучетата пазачи да се държат странно, продължават да задълбочават мистерията местните. На няколко те пощурявали и започвали да вият до късна доба. Кучетата лаели без причина в нищото, въпреки че наоколо нямало признаци за наличието на човек. Други пък скимтели без причина и се криели.

Според преданието в селата край Елена самодивите избирали поляна и танцували на нея. Най-често това се случвало по пълнолуние. Приличали на привидения. Неясни образи на момичета, които извивали тела в дълги роби в светещо бяло.

Самодиви във видинските села и днес

За самодиви се носят легенди и във видинските села. Преди 2-3 години местните обявиха, че мистериозните създания пак са се появили в района. Според тамошното схващате те излизат на есенното равноденствие и тогава танцуват. Според местните най-големи щети нанесли самодивите на село Шишенци, където броят на населението мистериозно започнал да намалява. Жителите твърдят, че вечер често чували викове, не липсвали и странни случки. Загадката се подсилила и от факта, че само за няколко години петима мъже безследно изчезнали. Двама от тях по-късно били открити, но не помнели нищо от периода, в който липсвали. След това пък започнали да си припомнят странни истории, които не звучали логично.

Видинските села и досега не могат да се отърсят от страха, че околните гори са свърталище на самодиви, които си търсят мъже. До ден днешен местните избягват да излизат навън, когато се мръкне. Горите пък са забранена територия. Мистерията се заплела и след случай, при който закъснял овчар при залез слънце зърнал край местността Бънчовата чешма самодивско хоро. На следващия ден местни жители отишли там и видели, че земята е отъпкана под формата на пръстен.

Петко Р. Славейков ходил на лов за самодиви в Копривщица! 

Изворът на белоногата…

„Самодиви-пощянки, ще видят, ще ни завидят”, пише поетът Петко Славейков в поемата си „Изворът на белоногата“ (1873 г.). Има легенди, че народният трибун се е интересувал от митове и реални свидетелства за видени самодиви в района на Копривщица. Дори веднъж лично отишъл на място да ги провери. В района често се образували т.нар. Самодивски кръгове. Те вероятно напомняли на онези, които открай време НЛО-та оставят в посевите на Великобритания.

В района на Стара планина се разказва една история за живялата някога тук баба Елена. Ето какво разказали преди време нейни потомци: „Тя била на десет години сигурно. Тръгнала една вихрушка при ясно небе. От нея се появили сякаш от нищото пет високи жени. Смеели се и танцували. Високи близо два метра, с бели роби – сякаш от друг по-добър свят. Описвала лицата им – продълговати, бели, а очите сини и зелени. Започнали да я дърпат да танцува с тях. Ту пред нея изскачали, ту зад нея заставали сякаш в огледална стая била. Уплашила се много. Хукнала подир стоката и не се обърнала, докато не стигала овчарския навес на дядо й“.

Заради подобни фантастично звучащи свидетелства в много български села има поверия, че през пролетта и лятото не бива да се замръква навън. Възрастни хора вярват, че тогава красивите и в същото време доста опасни същества се събират на сборища. Те танцуват омайни танци малко преди да се оттеглят в своя подземен свят.

Речник на думата

В своя „Речник на българския език“ възрожденецът Найден Геров (родом от Копривщица) въвежда освен самодива и други форми на думата – самовила, вихрушка, нощна пеперуда. За създания, наречени вили, споменава още Прокопий Кесарийски през VI в. Счита се, че между вила и самодива е имало разлика, но през XIX век двете понятия, сочещи свръхестествени, приказни същества, се обединяват в народната памет. За своя мащабен труд Геров е обикалял и е събирал от уста на уста различни тълкувания. Те описват самодивите като хубави, чернооки жени с бели лица, с дълги руси, коси, които може да са на плитка или разчорлени. Някои са добри и помагат с танц или цяр, но други са зли. Народни поверия споменуват, че тези създания яздят крилати коне или змейове и размахват бичове от змии, кълнат лошо, носят невиждана суша. Или се залюбват с ергени, които скоро след това залиняват и умират.

Паралелен свят

Според радиестезиста инж. Радослав Димитров митичните същества се крият в нещо като паралелно измерение. В определени сезони и дни се отварят „природните двери“, откъдето изскачат вили, самодиви, джуджета и караконджули. „Така обаче ги наричаме у нас. На Запад са известни под името феи, тролове, леприкони“, убеден е изследователят.

Прелюбопитен факт е, че свидетелствата в различните краища на страната си приличат, като писани под индиго. Възрастни обитатели на почти обезлюдени райони в Пирин, Стара планина, Странджа описват съществата по сходен начин. Те често приемали образа на неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага (самодивска), дълги руси коси и магнетичен поглед. Очите им имат особен заряд, говорят до днес бабите по седенките. В него се криела необяснима чародейска сила, която предизвиквала унес, замайване и смърт чрез вцепеняване на крайници, напомнящо симптоматиката на инсулта. Селяни разправят още, че песента на самодивите е толкова хубава, а техните танци тъй изкусни, че наистина си заслужавало да изчезне човек вдън земя, па макар и да ги чуе и види поне веднъж.

Дядо Горан, вълците и самодивите

В Трънския край се разказва историята на дядо Горан. Някъде около 1990 г. пенсионерът от някогашното ТКЗС карал стадото си овце към къщи. Малко преди мръкване на поляна, граничеща с гората, се извил страшен вятър. Клоните се огънали като лъкове и изстреляли към него глъчка и една светлина като от автомобилен фар. Само че гората била доста гъста и там трудно овцете биха влезли, камо ли автомобил, разказвал възрастният човек. Той се уплашил до смърт. Засуетил се като шугаво яре и се чудел какво да направи. Зарязал стадото и залегнал до един шипков храст. Тогава станал свидетел на необяснимата сцена. От гората излезли първо глутница вълци. Те, вместо да тръгнат подир овчиците, се наредили послушно в кръг, а въртопът от светлина застанал в центъра му.

В следващите десетина минути човекът успял да различи четири-пет женски фигури. Още по-странно било, че гласовете изглеждали като на поне 20 души, описвал старецът. Сякаш в едно същество живеели няколко или имало още, но отвъд „вратата от светлина“. Самодивите танцували, беснеели, летели с високи подскоци ту нагоре, ту надолу, но никога не напускали вълчия кръг. Накрая изчезнали в шубрака, а след тях и вълците.

Граница

В този района на погранични селца има и други подобни фантастични разкази. А само приказки ли са това за плашене на непослушните малки деца, остава загадка. По непристъпните чукари на Ерулската планина (1480 м) хора открай време говорят за евини създания, облени в светлина. Те обикновено стояли и гледали залеза, скриващ се зад хълмовете на Сърбия. Една баба от този край обяснявала преди време, че вилите всъщност са подземни обитатели. Те излизали на повърхността през галерии на пещерата Ямка, която се намира на 3 километра югозападно от селото. Интересен факт е, че в нея при теренни проучвания археолози откриват следи от праисторическо селище. Около това място изобилстват камъните с издълбани в тях магически символи. На въпрос какви са тези писмена, тукашните само вдигат рамене.

Селото е доста мистично и заради името си Ерул. То идва от германската дума erilar, което в превод ще рече майстор на рунически надписи. Именно покрай името си през 2005-2006 г. землището привлича вниманието на световноизвестни шведски учени археолози. След разкопки и изследвания на находките се оказва, че едно древно германско племе – готите, наречено ерули, се заселило по тези земи преди 1500 години. Някои предполагат, че те са се защитавали от призрачните същества, използвайки именно рунически амулети, които издълбавали по протежение на своите маршрути в планината.

Идващи от друго измерение… 

Някои изследователи наричат природните създания още хтонични, т.е. подземни. Други им лепят сложния етикет интердименсионни, т.е. идващи от друго, паралелно на нашето, измерение. Каквато и да е истината, те продължават набезите си както по света, така и в доста наши села. Свидетелства по-специално за самодиви откриваме в още няколко западни села като Забел и Туроковци. От стари времена бабите разказват как над една скала там имало седем малки езерца, а в тях се къпели самодиви. С тяхната магия турковчани свързват силата на лековития извор, който се намира в близост до Забелския водопад.

Шишенци – столица на приказните красавици

Свидетелства не само за похождения на самодиви, но и за похищения има във видинското село Шишенци.

„Повечето села в България обезлюдяват заради немотията, но във видинското Шишенци бройката им намалява заради необяснимите горски обитатели“, разказват къде на шега, къде наистина жителите в района. Те твърдят, че всяка вечер чуват виковете на самодиви все по-силно и по-силно. Много от тях с очите си виждали необясними случки.

През годините петима мъже изчезнали…

Едва двама от тях се завърнали при своите невести. В началото те не помнели нищо, но после взели да разказват удивителни истории.

Дори томаневерници, идвайки по тези земи, после разказвали, че от гората наистина се носят весели викове и потропване на барабани от всички краища. Първо те са женски, след това детски и накрая мъжки. Тукашните вярват, че това са отвлечените преди години мъже от близките села, с които самодивите се съвокупляват и правят потомство.

Епицентърът на паранормалните явления е село Шишенци, което според местния фолклор е с най-много изчезнали люде. Самото селище е откъснато и достъпът до него е труден. Преди много години сватбари от с. Гюринци тръгнали насам, но по пътя били нападнати от татари. Когато ги видели, компанията се скрила в една пещера, но потънала в нея, тъй като тя била обитавана от самодиви. Оттогава хората я затрупали с камъни, за да не излизат повече.

Въпреки това гласовете от гората не спрели да ехтят.

Мистерията се заплела изключително много, когато закъснял овчар при залез слънце зърнал край местността Бънчовата чешма да се вие самодивско хоро. На следващия ден жителите отишли и видели утъпканата трева, която била под формата на пръстен.

Духовете в България

Ако филмите на ужасите са любимият ви жанр, слушали сте в захлас страшни истории и ако тайнственото, мистичното и страховитото ви привлича, то вероятно ще останете очаровани от пътуване до няколко места в България, прокълнати и познати с истории за бродещи духове и призраци. 

Оставете лампите да светят, обещаваме ви страховито пътуване из дебрите на тайнствените сили и кошмарните видения. 

1.  Село Шишенци и бродещите сенки и самодиви 

 Отново го споменаваме и има защо… Това село освен самодиви има и други сили, които бродят там. 

Шепата останали местни жители в село Шишенци са принудени да вярват. Всяка нощ те чуват гласове, писъци, шум от тъпани и виждат привидения. Местните вярват, че това са душите на сватбари, убити преди много години от татарите на празничния ден. Страховитите истории на Шишенци не свършват до тук. Местните вярват и че се играе самодивско хоро около гробищата на селото, виждайки често там отъпкана в кръг трева и сенки на жени с дълги рокли, хванати за ръце. Всеки, който зърнел самодивите, постепенно ослепявал или внезапно губел разсъдъка си. Местните препоръчват горещо на гостите на селото да държат лампите светнати нощем и да не напускат подслона си след залез слънце, защото Шишенци е сред 5-те места в България, които са прокълнати и зловещи.

2.  Мистичните смъртни случаи в село Цонево

Ако сенките и звуците не са ви достатъчно страшни, посетете село Цонево, където призрачна къща взима жертви – обитателите си. Къщата, построена върху земя, на която трябвало да се издигне църква, така и не може да намери свой стопанин, защото всеки, наел или купил къщата, умирал по мистериозен начин. Собствениците изчезвали безследно в лятна буря, били премазвани от влакове или се разболявали фатално. Местните вярват, че духовете на тези починали хора продължават да обитават къщата, а тя очаква следващите си обитатели, за да отмъсти, отнемайки живота им като наказание за непостроената църква.

3.  Село Мусачево и прокълнатата къща 

Още една къща, разположена близо до София, стои празна и никой не смее да я закупи, тъй като се чуват истории, че е обитавана от духове и подобно на къщата в село Цонево, отнема живота и здравето на своите обитатели. Местните разказват, че прокълнатата къща е построена върху турски гробища и е обитавана от зли сили, нанасящи вреда на всеки, които се опитва да притежава имота или да живее в него. Негативната енергия се усеща дори близо до къщата.  За това свидетелства и отец и екзорсист Гелеменов, според който душите биха се успокоили едва след множество водосвети, за да бъде къщата годна за живеене.

Бихте ли пренощували в тази тайнствена и страховита къща? Някои са се опитали, но избягали ужасени. Пред тези явления науката е безпомощна.  Местните пазят страховити истории! Легендите в селото гласят, че преди години двама майстори били наети да ремонтират страховитата къща и да я направят отново годна за живеене. Останали да нощуват в нея и на двамата им се присънили едни и същи кошмари две нощи подред. Когато споделили и разбрали, че и двамата са ги сънували, се уплашили и изоставили работата. Оттогава нови ремонти не са подемани.

Други разказват, че преди години на един селския събор пристигнал като гост германец. Той бил авантюрист и веднага щом разбрал, че в Мусачево има къща, за която се говори, че е прокълната, решил да влезе в нея и да пренощува вътре. На сутринта бил излязъл блед и треперещ. За една нощ косата му побеляла. Когато го попитали защо не е излязъл по-рано, отговорил, че не е могъл. Без да дава повече обяснения, си тръгнал.

През 2013 г. сградата дори беше пусната за продажба на символичната цена от един лев, но заради бедите, които застигаха предишните й собственици, мераклии да я купят така и не се намериха. Местните години наред говореха със страх за призрачната къща, която се намира на метри от гробището, а районът около нея пустееше. През 2016 къщата е купена, но след 2 месеца опити да се направи какъвто и да е ремонт в нея, завършващи без успех, отново е пусната за продажба! 

 4. Тайнствени сили и извънземен живот край Царичина Близо до село Царичина, Софийско

Историята му е смразяваща кръвта. На това място Генералният щаб на армията правел секретни разкопки в търсене на нещо невиждано – първото същество или тела на извънземни. Разкопките спрели обаче внезапно и всичко било затрупано наново. Хората в селото говорят, че служителите на армията били посетени от извънземни същества и че започнали да им се случват лоши и страховити неща, което ги принудило да преустановят работа и да заровят дупката, а на мястото се носи славата като едно от 5-те места в България, прокълнати и носещи нещастие. 

5.  Мъртвото село Живковци 

Селото на дявола. Разположено близо до Монтана, село Живковци е кипяло от живот до 1968 година, когато селяните започват да се изселват. Залято по-късно от водите на язовир Огоста, днес селото е разрушено, а единствената съхранена постройка е тази на местната църква. Зловещ обаче е фактът, че стенописите на тази църква са заличени с изключение на един образ – този на дявола. Още по-страховит е фактът, че всеки, зърнал този образ, имал трагична съдба и зловещ край. Това прави разрушеното село Живковци сред 5-те места в България, прокълнати и страховити.

Змейове

Змеят е митологично същество в българския и сръбския фолклор. В българския фолклор змеят е представен като огнедишащо, крилато същество с голямо люспесто тяло, приличащо на змия и често пъти е с много глави. В българския език змей горянин се използва за змей, живеещ в планината.

Макар да имат характеристики на влечуги – златни люспи по долната част на тялото, опашка, скрити под мишниците крила, – те са силно антропоморфни и могат да се движат сред хората без да бъдат разпознати. Живеят в пещери или дълбоки и непристъпни гори.

Като цяло змейовете са добронамерени към хората и защитават селата в териториите си от носещите градушки хали и лами. В същото време те са склонни към влюбване в хора, като такива връзки често завършват зле. Змейовете понякога отвличат, а в други случаи се женят на пищни сватби за млади момичета, които след това отвеждат в дома си, където те са изолирани от хората. От такива връзки могат да се родят деца – хора с крила под мишниците. Женските змейове (змеици) също имат връзки с мъже, които заболяват и умират. Има и вярвания, че по магически път обикновени хора могат да се превърнат в змейове.

Пазител и вредител

В някои случаи змейовете са представяни като зловредни, обикновено когато са наскоро дошли в съответния район. Тогава те причиняват масов глад като отклоняват или спират облаците и дъждовете и по този начин предизвикват суши. При продължителна суша на някои места е провеждан специален ритуал за гонене на змей. Понякога змейовете принуждават селата, край които живеят, да им дават като данък млади девойки. В противен случай змеят спира реките или отравя езерата.

Змеят може да бъде победен от лековити билки – вратига, комунига, синя тинтява, чемерика, перуника, набрани на Еньовден или през Русалската неделя.

Най-ранните сведения за змейове са от български литературни източници от XV-XVI век, в които те са представяни като притежаващи метални полета с метална трева и метални овце и вършеещи на метални гумна.

В християнството… 

Образът на дракона – грамадно люспесто същество с крила, което бълва огън и пакости на хората, се среща в митологията на много народи. Според някои древни митове светът е възникнал от тялото на световния дракон, победен от бог или герой. Затова сюжетът за борба с чудовище е широко разпространен под различна форма в приказки, песни, легенди и изображения от най-дълбока древност. С идването на християнството този сюжет се прикрепя към фигурата на Свети Георги и придобива религиозен характер: със силата на вярата светецът побеждава звяра, който е символ на сатаната.

В българския фолклор

В българския фолклор образът на дракона се появява под формата на змей или ламя, наричана още и хала. Ако змеят е мъжко същество, ламята е от женски пол. Ако той може да е пазител и помощник, тя е винаги вредоносна и опасна. Той може да носи човешки черти, докато тя е изцяло отвъдна и чужда. Затова и в българските фолклорни легенди Свети Георги убива не змей, както е според християнското му житие, а ламя.

Разказва се, че ако змия (обикновено смок) или риба (шаран) живее четиридесет години, без да бъде видяна от човешки очи, тя се превръща в змей. В народните представи образът на змея съчетава елементи на змия, риба, птица и човек. В някои случаи той се представя като огромна змия, покрита с рибешки люспи. Може да има четири крака като на гущер и птичи криле, едно око на челото или човешко лице, няколко глави. Може обаче да изглежда и като човек – млад, красив и силен мъж с криле под мишниците. Змеят има огнена природа: понякога се вижда като светкавица, огнена стрела или светещо кълбо, оттам и названието му змей огнян. На други места пък го наричат облак и вярват, че се явява на небето като бял облак.

Обитава гори и планини

Змеят обитава гори и планини, затова е известен и като змей горянин. Смята се, че се заселва в пещери, дупки, пукнатини в скалите. И до днес „змейски” легенди се разказват за Рабишката пещера и за пещерата край село Пирин, Санданско. Други негови жилища са свързани с водите – езера, кладенци, реки. На различни места в България са запазени названия като Змейови дупки, Змейови къщи, Змейов кладенец, Змейова скала, село Змеево.

Змеят прилича на човека по много неща: яде, пие, жени се, има потомство, умира. Макар да имат свои жени, змеици, змейовете често се влюбват в девойки или млади булки и започват тайно да ги посещават през нощта. Такива жени започват да странят от другите, не се грижат за външния си вид, пребледняват и отпадат, защото ненаситният любовник изпива силите им.

В многобройни песни, изпълнявани главно по Великден, Гергьовден и Спасовден, се разказва как змеят се спуска от небето и грабва любимата си от празничното хоро или от гергьовденските люлки и я отнася в своята пещера. Друг път той пристига с цяла свита сватбари – змейове на коне и змеици в златни колесници. От връзката си със змея жената ражда деца, които имат човешки вид, но са с крилца под мишниците и имат необикновена сила. За някои от известните ни хайдути например се разказва, че имали крилца под мишниците и били неуязвими за враговете си.

За да бъде прогонен нежеланият любовник, а жертвата му – спасена, се използва смес от билки разделни, с които момата се облива или опушва. В песните се сочат билките вратига, комунига, синя тинтява и др. 

Ламята

Из народните представи ламята изглежда като огромен гущер с кучешка глава, затова се нарича и кучка ламя. Устата й е токова голяма, че може да глътне цял човек, а тялото й е покрито с жълти люспи. Има криле, четири крака с дълги, остри нокти, дълга опашка. Често в песните се пее за триглава, седмоглава или деветоглава ламя. Тя се явява като буря, вихрушка, черен облак или мъгла и унищожава реколтата.

Най-големият й враг е змеят, който постоянно се бори с нея, за да запази нивите от опустошителни дъждове и градушки. С лами се бият и прочути юнаци, като например Крали Марко, който освобождава три синджира с моми, момци и невести, заробени от ламята или пък отключва водите, погълнати от чудовището. Една от най-известните български приказки – „Тримата братя и златната ябълка”, разказва за безстрашен момък, който слиза на долната земя и освобождава царската дъщеря малко преди да бъде принесена в жертва на ламята. Този сюжет е изобразен и на много от иконите на Свети Георги, макар да се включва в житието му сравнително късно под влияние на устната традиция.

Легенди за Белинташ

Древно Тракийско светилище, което според легендите е станало пристан на Ноевия ковчег… Това е Белинташ – мистично място свързано с много легенди и митове. Разположен в Родопите, скалния масив Белинташ се намира на 30 км,щ. югоизточно от гр. Асеновград. Хората твърдят, че там се усеща невероятна енергия. Често са наблюдавани странни летящи обекти, описвани са мистични явления. На Белинташ компасите полудяват а хората твърдят, че снега се топи още щом докосне повърхността на скалите… Едно невероятно място свързано с легенди, което можете да посетите още днес…

 Мистерията ” Вила Роза”

Ужасът

През 1985 г. тогавашната милиция се натъква на тайнствени убийства в самотна хижа в Стара планина, нарече­на вила  „Роза“. 

Основният заподозрян е Васил Асенов Кирилов, който безследно изчезва и до ден днешен не е открит. А останалите посетители на хижата са убити по особено жесток начин.

При разпита на баща му, той разказва много малко за сина си. 

“Като дете изпадна в тежка сърдечна криза и  трябваше да му направят операция, че от там е и белегът му, на гърдите. От ляво…” 

Той споделя и думите на пророчицата Ванга, които полицаите записват в досието: 

„Белязан е сина ти. След 15 години не го пускай до РОЗАТА при БЕЛИЯ СТАРЕЦ. Послушай ме, или ще си го приберат.“ 

Какво е ” Белият Старец” 

„Белия Старец“ е местност в Еленския Балкан обхващаща територия от няколко десетки декара. Наречена е така заради единствения бял дъб в този регион, който хората наричат със същото име. В местния фолклор битува легенда, която разказва за трима братя – пътуващи търговци на кожи, които били застигнати от силна снежна буря и се принудили да лагеруват на въпросното място.

През нощта на най-малкия брат му се присънил висок мъж с глава на куче и ослепителен медальон на гърдите си, който го помолил за две вълчи кожи, с които да се стопли през нощта. Малкият брат видял възможност за добра сделка и поискал в замяна медальона. На сутринта открил братята си заклани и одрани, а собствените му ръце били оцапани в кръв. На гърдите му висял медальона на съществото. Малкият брат скитал из местността до дълбока старост, търсейки съществото от съня си. Искал да му върне медальона, за да може братята му отново да са живи. Умрял много стар, а на мястото където издъхнал, израснал висок и строен дъб, който самотно стърчал в гъстата борова гора. Според поверията, всяка нощ точно в три часа, могат да се чуят отчаяните викове на малкия брат, който продължава да чака странното същество.

Разследването на фаталния инцидент във „Вила „Роза“ е също толкова загадъчно, колкото и самият инцидент, който и до днес е с печат „нера­зрешено престъпление“. Всички оперативни разработки и документи по делото са пазени в строга тайна. Архивите са разсекретени едва през 2007 г., но дори тога­ва информацията остава оскъдна и непълна. Светлина по случая хвърля видеомате­риал, документиращ първоначалния оглед на местопрестъ­плението.

Историята за Вила “Роза”

Никола Ива­нов е пенсиониран служител на МВР, който е бил главен следовател по делото „Вила „Роза“ от 1985 до 1991 г. По отношение на случая той каз­ва: „Вила „Роза“ е ахилесова­та пета на моята кариера. Преди сблъсъка ми с послед­ствията от фаталната нощ през 1985-а, думата „необяс­ним“ не присъстваше в речни­ка ми.“

В живота на Васил има интересна случка. Като дете изпа­да в тежка сърдечна криза. Ле­карите не могат да установят причините и през 1970 година баща му го води при Ванга. Тя казва: “Белязан е синът ти. След 15 години не го пускай до розата при Белия старец. Послушай ме или ще си го приберат.“ Предсказанието се струва не­ясно за бащата и той скоро го забравя. След завръщането у дома момчето оздравява.

Има филм вдъхновен от историята 

Борислав Захариев пише “Вила Роза” след история на хижар за мистериозно убийство в Еленския Балкан

Преди две години група приятели отиват на почивка в хижа в Еленския Балкан. Вечерта човекът, който държи вилата, сяда при тях пред камината на чаша вино. И започва да разказва история, за която знаят само хора от местността – как през 80-те години в района става мистериозно убийство. Не влиза в много подробности, но това е достатъчно на трима от приятелите да започнат да обмислят нещо голямо. Това са Мартин Макариев, Александър Пенев и Борислав Захариев – трима души, които вече са основали собствена продуцентска компания.

Те започват сериозно проучване дали историята е само легенда, или е истински случай. Разпитват хората в района, оказва се, че и в полицейските архиви е документирано подобно престъпление. “Свързахме се с консултанти от полицията – хора, които са работели там, но са вече пенсионирани”, разказва Захариев. Така започва и работата по първия български психотрилър “Вила Роза”.

архиви МВР 

Със сигурност има много интересни случки, истории, митове и легенди, които бродят из нашата прекрасна страна, ще се радваме и вие да споделите някои,  които знаете в коментари под постовете ни.