Коя е първата книга в света?
Истината е, че „първата книга“ не е една. Зависи кого питаш… и какво точно наричаш „книга“.
Има въпроси, които звучат простичко, почти детски. „Коя е първата книга в света?“ Казваш го и очакваш някой да извади от джоба си един прашен артефакт, да го тупне на масата и да приключим. Само че историята на книгата не е една права линия. Тя е като човешката памет: започва на парчета, после се съшива, после се печата, после се дигитализира… и накрая пак се връща към същото — нуждата някой да остави следа и някой друг да я прочете.
Затова „първата книга“ е по-скоро лов на дефиниции. Ако под „книга“ разбираш първия текст, който прилича на писане — ще те заведем в Месопотамия. Ако искаш първия „истински“ четивен ръкопис — Египет ще ти махне от папирус. Ако настояваш за „първата печатна книга“ — Китай вече е готов с дата. А ако държиш на „книга, каквато познаваме днес“ — с подвързия и страници — тогава се намесват кодексите и ранното християнство.
Да тръгнем по следите, без да се правим на всезнаещи. Историята няма нужда от поза — тя е достатъчно драматична и без нашето залитане към драматизма.
Първото „писане“ не е книга — но без него няма книга
Най-ранната форма на писменост, която науката приема като най-стара в света, е клинописът — роден в древна Месопотамия (днешен Ирак), първоначално за сметки и разпределение на хляб, бира и… власт. Това е моментът, в който човешката мисъл започва да се „заключва“ в материя — в глина, в знаци, в редове.
Тези ранни таблички са невероятни, но те са по-скоро документи, отколкото книга. Няма „сюжет“, няма „автор“, няма „читател“, който да се сгуши вечер с глинена плочка (освен ако не търси специфичен вид саморазправа). Те са първият праг: от устната памет към записаната.
Кога текстът започва да прилича на книга?
Книгата не е просто писане. Книгата е намерение: текстът да се подреди, да се пренесе, да се прочете от някого, който не е бил там.
Ето защо мнозина насочват поглед към Египет — мястото, където „книгата“ започва да става преносима, подредена и… удивително лична. Папирусът е революцията преди революциите: лек, гъвкав, събиращ дълъг текст в свитък, който можеш да носиш, да пазиш, да преписваш.
Папирусът Прис: кандидатът за „най-ранна книга“ в смисъл на литературен ръкопис
Един от най-сериозните претенденти, когато говорим за ранна „книга“ като литературен текст в „книжен“ носител, е т.нар. Папирус Прис (Papyrus Prisse) — древноегипетски ръкопис, пазен в Националната библиотека на Франция (BnF). Той съдържа „Поученията на Птаххотеп“ (и части, свързвани с „Поученията на Кагемни“) — текстове от жанра на мъдростта, морални принципи, правила за живот, власт, реч, характер.
Тук вече сме много близо до това, което интуитивно усещаме като „книга“: не документ за склад, а текст за човек. Ръкописът се отнася към Средното царство (често се посочва XII династия, около XIX–XVIII в. пр.н.е.), а това го прави един от най-старите оцелели литературни ръкописи в света.
Първата „печатна“ книга с точна дата: Диамантената сутра (868 г.)
Ако дефиницията ти за „книга“ включва печат — тогава има много ясен фаворит: Диамантената сутра, будистки текст, отпечатан чрез дърворез (woodblock printing) в Китай.
Най-важното тук е, че този екземпляр е датиран: 868 г. И не е легенда от учебник — ръкописът е дигитализиран, описан и пазен, включително в колекциите, свързани с Британската библиотека (Or.8210/P.2), и е широко признат като най-ранната датирана печатна книга.
Това е моментът, в който „книгата“ става не просто носител на мисъл, а и технология. Оттук нататък знанието може да се умножава, да се разпространява, да преживява режими, пожари и човешката склонност да забравя.
Първата книга, отпечатана с метални подвижни букви: „Джикджи“ (1377 г.
Западът обича да разказва историята на печата като приказка, в която Гутенберг влиза, казва „Ето ме“ и светът проглежда. Само че Азия има свои страници в тази история — и те не са бележка под линия.
„Джикджи“ е будистки текст, отпечатан в Корея през 1377 г., и се посочва като най-старият запазен пример за печат с метални подвижни букви. Това е признато и в институционални представяния (вкл. UNESCO контекст и библиотечни колекции като BnF).
Това не е спор „кой е първи“ заради егото. Това е припомняне, че човешката цивилизация рядко има един-единствен „баща“. И почти никога няма само една столица на гениалността.
А „книга като книга“ — със страници, подвързия и формат, който разпознаваме?
Тук вече влизаме в света на кодекса — форматът със страници, който постепенно измества свитъка. Ранните християнски общности са сред големите двигатели на този преход. Има изключително стари кодекси, а един от най-обсъжданите примери от последните години е Crosby-Schoyen Codex, датиран приблизително 250–350 г. сл. Хр. — именно като „книга“ в разпознаваемия за нас смисъл (страници/листи, подредени като том).
Значи… коя е първата книга?
Най-честният отговор е: няма една-единствена „първа книга“ — има първи според това какво търсиш.
Ако искаш „първия книжовен литературен ръкопис“ — Папирусът Прис е сред най-силните кандидати, защото е ранен, дълъг, смислово цялостен и създаден да се чете.
Ако искаш „първата датирана печатна книга“ — Диамантената сутра (868) е почти без конкуренция по този критерий.
Ако искаш „първата запазена книга от метални подвижни букви“ — „Джикджи“ (1377) сe izprawq срещу удобните митове.
И може би точно това е красивото: книгата не се е „родила“ в един ден. Тя е еволюция на нуждата човекът да каже: „Бях тук. Разбрах нещо. Оставям го — за да не започвате от нулата.“
