“Прошка прости” – Сирни заговезни… Според официалния църковен канон периодът на великденския пост – “Великите пости”, “Пустовете” или “Великите заговезни” – продължава 7 седмици. Първата седмица от постите се нарича “Сирни поклади”, “Сирна неделя”, “Сирница”, “Прошки”.
В тези пости православната църква разрешава консумацията на сирене, масло и яйца. С месото се заговява предишната седмица, известна като “Местни заговелки”, “Месници” или “Кокошкини пустове”.
През Сирната седмица, особено във вторник и петък, жените не перат, не чукат с бухалки и не простират бяло пране, за да не бие градушка през лятото. Позната е поговорката, че “градът се сири по Сирница, а Тодорицата го мята.”
Сирна неделя
С най-богата обредност е наситена Сирната неделя. Още преди обяд младоженците тръгват на гости у кумувате и своите възрастни родственици – родители, братя, сестри и побратими. Целуват им ръка и им искат прошка, защото вечерта, когато седнат на трапезата да заговяват, те трябва да са се помирили и опростили със своите роднини.
“Прощавай!” – казват младите, когато се наведат да целунат ръка. “Господ да прощава, простен да си!” – благославят възрастните.
Вечерта цялото домочадие с нарежда около трапезата, на която са подредени гозби от риба, баници със сирене, яйца и мляко и неизменната бяла халва. Най – малките с нетърпение очакват да дойде време за традиционното хамкане, ламкане или люскане на халва, парче сирене или варено яйце. Те се нареждат в кръг седнали на пода.
Хамкане
Баба им завърза парче халва, сирене или едно сварено яйце на дълъг червен вълнен конец. Другия край на конеца тя завърза за гредата на тавана или на хурката си. Разклаща конеца сред децата, които, държейки ръцете си отзад, се стремят само с уста да захапят парчето халва. Играта става весела и шумна.
После бабата запалва конеца и по начина, по който гори, предсказва дали годината ще е плодородна, дали ще се плодят домашните животни и дали младите, още неженени членове на семейството, ще се задомят. Пепелта от изгорения конец се пази като лек.
Началото на Великите пости
След вечеря мъжете излизат на двора и стрелят с пушки, като по този начин известяват началото на Великите пости. Често гърмежите имат за цел да осигурят благополучен приплод на овцете и роене на пчелите.
Големите огньове
Съществен момент в сирнишката обредност е паленото и прескачането на големи огньове от ергените и поотрасналите момчета. През цялата Сирна седмица те събират клони ии царевична шума, които носят по високите места извън селището. Подреждат клоните и шумата около дълъг вертикален кол, на чийто връх забиват главата на петел, заклан през Местните заговезни. Младежите се съревновават по махали да съберат най-много клони, да направят най-високи купни.
В неделя вечерта те запалват купните, които в различните български краища се наричат сирници, олелии, оратници, ойдалии, курковници, гаганици, урбапки. В Странджа момците носят на висок прът запалени със слама големи плетени кошове, поради, което обичаят се нарича Пали кош. Предварително те саморъчно са приготвили специални стрели от леко лесково и дряново дърво. Стрелите се наричат чавги, чилки, перници, барутници, сусамници. Изстрелват се с помощи на разцепено на две лесково дърво – машалган.
Ритуал за любов
Ергените запалват стрелите и ги насочват към дома на обичаната мома. Действието е придружено с наричания и пожелания, които понякога имат сексуален подтекст. До сутринта момците прескачат огъня и ииграят около него. Това се прави, за да няма бълхи в къщата, да не вали градушка и да е плодовита годината. Често жените взимат главни от сирнишкия огън и ги отнасят вкъщи, за да няма въшки и бълхи. Със същата цел те изхвърлят черупките от сварените яйца в двора на комшийката, че да идат бълхите при нея.
Последното хоро
Вечерта докато сирнишките огньове горят по височините и осветяват с пламъците си селото, всички излизат на мегдана да изиграят последното смесено хоро. То е буйно и подскокливо, за да пораснат високо конопът и другите посеви. По време на Великите пости хора не се играят чак до Великден.
В Югоизточна България – Хасковско и Ямболско – през цялата Сирна седмица младите изпълняват своеобразен пролетен обичай, известен като Гора или Зора. Почти всяка сутрин преди изгрев Слънце моми и ергени, придружавани често и от възрастни, отиват до някоя поляна до кръстопът. Обърнати на изток към изгряващото слънце, те пеят специални обредни песни, в които възпяват пробуждането на природата от зимен сън, разлистването на гората и началото на новата стопанска дейност.
Не забравяйте да потърсите прошка и да простите!
ИЗТОЧНИК: АЛМАНАХ
ПРОШКА… Сирни заговезни
Думите на Магда Богданова
–… Вярно ли е, че само младите искат прошка от старите?
–Ти как мислиш?
–Чувала съм, че така се прави. На Сирни заговезни се целува ръка на по-възрастните и се иска прошка.
–Тебе майка ти обиждала ли те е?
–Не ми се говори за това…
–Питам те! От майка си имала ли си рана?
–Няколко…
–Тежко било ли ти е?
–Много.
–А не си ли искала веднъж и тя на теб да поиска прошка, а? Райно, що мълчиш бре? А туй то! Ей ги, сълзите дойдоха. Да ти река ли що ревеш? От тая нужда. Веднъж и майка ти да ти се извини.
–Никога няма да стане…
–Ти знаеш ли колко е дълго туй „никога”? Не знаеш. Понякога тъй става, че му окъсява и отеснява пътят. И тогаз „никога” се превръща в днескашна нужда. Само дето може да си е загубило думите във времето, ама все намира някоя думица. Вярно е, че е редно първо от стария да се поиска прошка. Старият е по-важен в рода, по-начело е. Ама после иде и негов ред. И ако наистина е помъдрял с годините и нещичко е понаучил, и той ще поиска прошка. И от деца, пък и от внуци. Щото раните не се мерят по възраст, а по тежест.
–Чувала съм едно изречение: „Прости ми това, което волно или неволно съм ти причинил!”
–Точно тъй. А отговорът му е: „ Прощавам ти, прости и ти!”.
–Звучат ми някак тежко, ама безсмислено.
–Ами те са си такива тез думи, пусти. Нищо няма в тях. Хората в днешно време, с тия думи само отбиват номера. Хем тежко звучат, хем нищо не казват, щото са пак попска измислица. Някога хората са знаели, че обидата прави тежка рана. И тая рана, с времето спира да кърви, ама оставя белег. А на тоз белег му е нужен мехлем, за да зарастне. Даже и на децата. Какво е то туй „волно или неволно”?
Неволното за всяка душа е ясно, че не е изтървано от злост. Тя го познава и не страда от него.
А волното? Оная рана, дето по своя воля си нанесъл? Е, тя има нужда от лек. Всяка молба за прошка трябва да бъде ясно речена! На нанесената рана трябва да ù бъде дадено име, за да бъде то мехлем.
Звъня ти аз по телефона и ти казвам, прости ми туй, дето волно ти причиних. Само мир да има. Ама ако и аз не знам какво съм ти точно сторила? Ако хич не си давам сметка за него? Или пък, ако не го виждам чак като толкоз голямо зло? Раната в твоята душа има нужда аз да дам име на вината си. Да ти река, преди две години, Райно, ти сторих това и това. Лошо съм сторила, тежи ми, искам ти прошка. Тогаз твойта душа разбира, че мойта се покайва. Само честното ми покаяние ще излекува твойта рана. Душата не мож я излъга с „волно и неволно”, тя иска да чуе, че аз съм разбрала. И ми е мъка и от сърце искам прошка, щото ти си ми важна. Всяка ранена душа има насъщна нужда да чуе, че душманинът ù разбира и се покайва искрено!
Когато няма проумяване на вината, няма и прошка!
–Веднъж майка ми каза: „Хайде стига вече си гледала страшно и си се сърдила! Ето, извинявам ти се, мир да има! Доволна ли си сега?”
–И ти?
–Стана ми още по-обидно. И май с времето по-тежко ми става…
–Попът, ако го питаш, той веднага ще ти рече, че требе да се смириш и да простиш на майка си. Ама да му носиш много здраве от мене, щото човещината не работи тъй. Ако можеше човекът ей тъй да прощава на душманина си волното и неволното, друг щеше да е светът. Душманинът и той требе да даде. Само тъй ще спре да бъде душманин. Тъй е честно. Тъй и двете души са в мир.
При мене скоро дойде една жена. Мъж ù цял живот се отнасял с нея като към скот, намерила най-после сили и си тръгнала. Вече 5 години не го е ни виждала, ни чувала. Идва и ми вика, край, добре съм вече, всичко съм му простила! Тъй ли, викам, ако сега мине оттука Васил и те заговори, какво ще му речеш? Няма какво да приказвам аз с него, вика, минавам отсреща, на другата страна на улицата. Ей туй ù беше на тая жена прошката. Ама ако един ден тоз Васил събере сили и отиде да ù рече, Верке, бях лош с тебе, и ръка съм ти вдигал, и живота ти отрових, ама… моля ти се, прости ми…деца имаме, един хляб сме яли, толкоз години сме живели заедно… дай да се простим! Друго ще е. Тогаз ще позволи и на него си и на жена си да изплачат една кофа сълзи и да очистят чернилката. Може и да не се съберат, но ще стоварят огромен товар от плещите и ще отворят място за ново добро.
–Нали казват, че времето лекува…
–Нищо не лекува времето. Времето само ти дава да свикнеш с болката. Човекът има як гръбнак, Райно. Той свиква с всичко. И затворен в килия свиква. И на хляб и вода свиква. И да го биеш през ден, пак свиква. Ще си намери начин, ще се сгъне малко и ще свикне. И Верка тъй. Беше свикнала с мисълта, че някъде по тоя свят ходи нейният душманин, ама достатъчно ù беше, че е далеч от нея. И хич не беше простила. И ти след време ще свикнеш. Няма да простиш на твойта майка, но ще свикнеш с болката и вече няма да те реже толкоз. Само честната прошка лекува, Райно. Само след покаяние.
–Мъчно ми е, като говориш така… какво пък, може и да се справя сама…
–Може…Някой път сработва и сама… ама тогаз ще те призная, че си голяма работа… А стига ревала, де! Нали си много курназ! Нали искаш да ти кажа, пък после не носиш на думите… Кой знае, може пък точно ти сама да го разплетеш тоя възел в твоя род!
–Искам да те питам и друго за прошката.
–А питай, ама да е нещо различно, че се вкисна съвсем!
–Какво значи: „Искам на себе си да простя!” Може ли човек да прости на себе си?
–Може, ама трудно. И тез, дето го разправят туй, обикновено хич не си дават сметка какво е. Пък и като се опитваш на себе си да простиш, значи требе да имаш сили първо да спреш да го правиш тоя грях, да промениш туй, дето те ранява. Ама веднага! От утре! Мойта баба ме е учила кой е най-големият грях.
–Кой е?
–Да обречеш душата си, да си споделя леглото и хляба с човек, който не ти дава обичта и почитта, които заслужаваш! От сутрин до вечер без обич и без капка уважение! Знаеш ли колко народ живее точно тъй? И тия развиват изключителната дарба да оправдаят положението. Години! След време човекът дори започва да вярва, че си е жертвал живота правилно, даже е горд. Или приема, че е виновен. Заявява, че тая мъка е, щото имал дълг към децата и требело зарад тях да търпи. Такъв човек може дълго да се пали и от девет кладенци вода да донесе, че да ти обясни колко е невъзможно да се промени положението. Ей туй е най-големият грях – да излъжеш собствената си душа, да предадеш нуждата ù от обич и от радост. Такъв човек е най-болен.
–И как такъв човек може да прости на себе си?
–Когато такъв човек на Сирни заговезни поиска прошка от собствената си душа, има само едно условие да я получи. Требе да ù се зарече, че със зората на другия ден, променя живота си. И да го стори! Да го стори тъй, че да позволи на душата да се изправи, да си върне хубост и достойнство и да се зарадва на живота.
–Ами ако смисълът е да изтърпи? Ако в това е урокът? Нали все за уроци говориш?
–Туй е другото оправдание. Има едни умници, те точно зад туй се крият, зад смирението. Може и урок да е. Има бая народ, дето требе да се научи на търпение. Но мога да ти река, кога тоз урок вече се обръща в друг и става изпит. Само един е аршинът, по който се мери дължината на таквоз търпение. Достойнство му се вика.
Човекът може и често требе много да търпи заради обич, заради децата и заради дома си. Требе и да се понаведе, да стисне зъби… Не живее сам човекът, все с други хора е. И ако са му важни, търпи заради тях.
Но когато някой вземе да посегне и на собственото му достойнство, тогаз вече става друго, Райно. Можеш да обидиш, да го нагрубиш, да викнеш по човека, но тръгнеш ли и да го мачкаш, да го тъпчеш, туй е друго. Туй е злост и мерзост. Ни обич, ни почит няма в такъв човек.
Такъв защо да го търпиш?
И тука търпеливият често става скот. Щото вече всичката човещина са му я взели, ама той като добиче е навел глава и продължава. Те тоя няма да прости на себе си дорде е жив…
Е-е-ех, тая прошка…
Прошката е сила, Райно.
Остър поглед, сърце, обич и чест се искат, за да се сработи…
