Ейми Уайнхаус – 13 години от смъртта на една икона

Днес се навършват 13 години от смъртта на една от най-талантливите певици в нашето време – Ейми Уайнхаус.

Ейми Уайнхаус (на английски: Amy Winehouse) е британска певица и авторка на песни. Добива популярност със специфичния си стил на пеене, съчетаващ джаз, соул, фънк, рок, блус и R&B.

Дебютният ѝ албум „Frank“ (2003 г.) е обявен за успешен по телевизията, одобрен от критиците във Великобритания и е номиниран за „Mercury Prize“. Следващият ѝ албум „Back to Black“ (2006) достига до 6 номинации на награди Грами и печели 5 от тях, правейки нов рекорд за най-много спечелени награди Грами от жена за нощ.

„Back to Black“ превръща Уайнхаус в първия британски изпълнител с 5 награди, включително 3 от Големите четири:

„Най-добър нов изпълнител“, „Запис на годината“ и „Песен на годината“

На 14 февруари 2007 г. Ейми печели „Brit Award“ за „Най-добра британска изпълнителка“, въпреки че е номинирана и за „Най-добър британски албум“. Печели „Ivor Novello Award“ три пъти – първата през 2004 г. за „Най-добра съвременна песен“ (музика и текст) за „Stronger than me“. Втората през 2007 г. отново за „Най-добра съвременна песен“ с „Rehab“; третата награда Ейми печели през 2008 г. за „Най-добра песен“ (музика и текст) с „Love is a losing game“. Този албум е на трето място по продажби в Обединеното кралство.

През ранните години

Уайнхаус е родена в северен Лондон в еврейско семейство, което споделяло любовта си към джаза. Отгледана е в четиричленно семейство: баща Мичъл (шофьор на такси), майка Джанис (фармацевт) и по-голям брат Алекс. Мичъл често си припявал вкъщи, още по-често пеел Франк Синатра на малката Ейми, което се превърнало в толкова голямо хоби за малкото момиче, че на учителите им било доста трудно да я накарат да спре да пее в час.

Когато става на девет години, баба ѝ Синтия предлага на Ейми да се запише в театралното училище „Susi Earnshaw“ за допълнителни тренировки. Възрастната жена става кумир и най-близкия човек на певицата, както и вдъхновение за прическата й “кошер”.

На десет години Ейми сформира рап група, наречена „Sweet ‘n’ Sour“ с приятелката си Джулиет Ашби. Уайнхаус посещава театралното училище четири години, след което се насочва към друго такова – „Sylvia Young Theatre School“, откъдето се твърди, че е изключена (на четиринайсет години) поради това, че „не съсредоточава усилията си към себе си“ и си слага обеца на носа. С други деца от „Sylvia Young Theatre School“ тя се появява в шоуто „The Fast Show“ през 1997 г. След това започва да посещава „BRIT School“ в Селхърст, Кройдън, както и „Southgate School“ и „Ashmole School“.

Кариера

Първи стъпки

След като си играе с китарата на брат си, Уайнхаус получава своята първа китара, когато е на 13 и започва да пише музика година по-късно. Скоро след това започва работа, включително и като шоубизнес журналист за „World Entertainment News Network“, пеейки в джаз банда. Тогавашният ѝ приятел Тейлър Джеймс изпраща демо касетата и на човек от A&R.

Начални постижения

Дебютният албум на Уайнхаус, „Frank“, е пуснат на 20 октомври 2003 г. Издаден е главно от Салаам Реми. Много от песните са вдъхновени от джаза. Освен двата кавъра в него, всички песни са написани от Уайнхаус. Албумът получава положителни отзиви и комплименти за „съвременния критичен поглед“ на текстовете. „Frank“ довежда до сравнения на гласа на Ейми с гласове като тези на Сара Вон и Мейси Грей. Албумът достига до много високо ниво в „UK Album Chart“ през 2004 г., когато е и номиниран за „BRIT Awards“ в категориите за „Британска соло изпълнителка и за най-добър клип“. „Frank“ дори достига платинени продажби. По-късно, през 2004 г., Ейми печели „Ivol Novello Award“ за „Най-добра съвременна песен“ (Stronger Than Me), за която получава помощ от Салаам Реми. През същата година Ейми участва във фестивала в Гластънбъри, в Jazzworld Stage и V Festival. След пускането на албума Уайнхаус коментира, че е „само 80% зад албума“ заради някои миксирани рекорди, които тя не харесва.

Международен успех

В контраст с повлияния от джаза първи албум, Уайнхаус се фокусира върху момичешките групи от 1950-те и 60-те години. Тя наема дългогодишната банда на нюйоркската певица Шарън Джоунс „Dap-Kings“, като иска от тях бъдат с нея в студиото и на изпълнения ѝ на живо. През май 2006 г. демо парчетата на Ейми Уайнхаус „You Know I’m No Good“ и „Rehab“ се появяват в радио шоуто на Марк Ронсън (East Village Radio). Това са първите нови песни, пуснати в радио ефира след пускането на „Pumps“ и са били предназначени за втория ѝ албум. 11-траковият аблум е направен изцяло от Салаам Реми и Ронсън. Не след дълго рекламите на „Back to Black“ започват и в началото на октомври 2006 г. официалният сайт на Ейми е обновен с неиздавани песни.

„Back to Black“ е издаден във Великобритания на 30 октомври 2006 г. Той достига до първото място в „UK Album Chart“ много пъти и до седмо място в „Billboard 200“ в САЩ. До 25 октомври албумът се доближава 5 пъти до платинени продажби и става най-продаваният албум за 2007 г. Марк Ронсън, който издава албума, казва в интервю от 2010 година, че Ейми е помагала с откровените си мнения относно работата му по албума.

Албумът съдържа няколко песни.

Първото парче „Rehab“ излиза на 23 октомври 2006 г. изцяло с помощта на Ронсън. Песента отива на седмо място във Великобритания, а след това и на девето място в „Billboard Hot 100“, малко след като Ейми я изпълнява на наградите на MTV. Списание „Time“ обявява песента за една от „Десетте най-добри песни за 2007“, като я поставя на първо място. Писателят Джош Тайрънгил благодари на Уайнхаус за доверието и добавя: „Тя е бъбрива, забавна, огнена и дори малко луда. Невъзможно е човек да не бъде прелъстен от оригиналността ѝ.“ През 2007 г. Джей Зи миксира песента, като добавя ново звучене.

Второто парче от албума е „You Know I’m No Good“. Излиза на 8 януари 2007 г. и автоматично отива на 18-о място в британския чарт. Песента „Back To Black“ излиза на 30 април 2007 г. и достига до 25-о място. На 10 декември 2007 г. излиза последното парче от „Back to black“ – „Love Is A Losing Game“.

Турнето на Уайнхаус обаче не минава добре

През ноември 2007 г., точно първата вечер на 17-дневното турне, тя е съсипана. Музикалните критици от „Birmingham Mail“ споделят, че:

„Това беше една от най-тъжните вечери в живота ми. Видях извънредно талантливата певица, обляна в сълзи, да крещи към публиката, препъвайки се на сцената“.

Принудена от мениджъра си, колегите и дори бодигардовете си да пее на сцената в състояния, в които тя не знае къде се намира и е в тежка депресия я съсипват. Пияна до безъсзнание е качвана на сцената и дори заплашвана. Често певицата не осъзнавала къде се намира и доста от феновете обвинявали нейния бивш мъж.

Останалите концерти минават по същия начин, докато Ейми накрая съобщава на 27 ноември 2007 г., че изпълненията ѝ са отменени до края на годината по съвет на лекар.

Въпреки това до края на годината Ейми Уайнхаус печели много признания и награди

Тя печели Грами през 2008 г. в категориите „Запис на годината“, „Песен на годината“ и „Най-добро женско представяне“ за сингъла „Rehab“. Албумът ѝ „Back to Black“ е номиниран за „Албум на годината“ и печели награда за „Най-добър поп вокал“. Продуцентът Марк Ронсън, който работи с Ейми, печели наградата „Продуцент на годината“. Певицата също печели Грами за „Най-добър нов артист“. Това спечелва на Уайнхаус място в книгата на Рекордите на Гинес за най-много спечелени Грами от британска певица. Тя изпълнява „You Know I’m No Good“ и „Rehab“ на церемонията по сателит, понеже визата ѝ пристига много късно. Номинациите през декември водят до 48%-ово повишаване на продажбите на албума „Back to black“ в САЩ.

На 13 януари 2008 г. Уайнхаус изпълнява „Valerie на BRIT Awards“, а след това и „Love Is A Losing Game“. Тя призова тълпата „извикайте за моя Блейк“.

Публиката плаче заедно с Ейми, усещайки душевните терзания на певицата. Тя е съсипана и плаче неспирно след всяко едно парче, което изпълнява пред масата фенове.

„Amy Winehouse – The Girl Done Good: A Documentary Review“ – 78-минутно DVD излиза на 14 април 2008 г. Документалният филм включва интервю с хора, познаващи Ейми от малка, хора които са ѝ помогнали да успее, джаз експерти, както и музикални и поп специалисти.

Уайнхаус оказва влияние върху нарастването на популярността на жените соло изпълнителки и съживява британската музика. Отличителният ѝ стил се е превърнал в муза за модни дизайнери като Карл Лагерфелд.

Проблемите на певицата с наркотиците и алкохола, също така и самоунищожителното ѝ поведение, се превръщат в редовна тема за таблоидите от 2007 г.

Тя и бившият ѝ съпруг Блейк Фийлдър – Сивил имат проблеми със закона, което допринася за неговия престой в затвора. През 2008 г. Ейми се сблъсква и със здравословни проблеми, които застрашават не само кариерата, но и живота ѝ. Тя припада постоянно и получава моментна загуба на памет.

Личен живот

Ейми страда от булимия от ранна възраст. През последните няколко години от живота ѝ папараците не спират да публикуват снимки на Ейми.

Певицата дори се сдобива с ограничителна заповед да стоят далеч от нея. Съдът забранява на агенция за папараци да я следи. Фотографите също имат забрана да я снимат на по-малко от 100 метра от дома ѝ, също и да правят снимки на дома ѝ, както и на дома на приятелите и семейството ѝ.

Биографичен филм за живота на великата певица излезе сега, пред 2024 г.

Филмът на Ейми Уайнхаус Back to Black: „Папараците са злодеите“, а не Блейк

За краткия си живот Ейми Уайнхаус се превърна в музикална легенда, но проблемният й личен живот често беше обект на интензивно наблюдение в пресата.

Връзката й с Блейк Фийлдър-Сивил беше таблоиден фураж и беше преследвана от фотографи, когато беше най-уязвима. Режисьорът на нов филм за Уайнхаус казва, че “папараците и пристрастеността” са злодеите във филма, а не нейният бивш съпруг.

Сам Тейлър-Джонсън казва пред BBC, че „не е нейното място да дава присъди“.

Филмът Back to Black проследява пътя на Уайнхаус от уверен тийнейджър от северен Лондон до международна мегазвезда. Мариса Абела, която се появи в Барби и драмата на BBC Industry, играе Уайнхаус. Актьорът от Skins и This Is England Джак О’Конъл влиза в ролята на Филдър-Сивил.

Връзката на певицата с Блейк Фийлдър-Сивил е драматизирана във филма, но показва какво се е случвало с певицата.

Тейлър-Джонсън, която също режисира биографичния филм за Джон Ленън- Nowhere Boy от 2009 г., казва, че е искала да се срещне с Фийлдър-Сивил преди снимките, но не е успяла.

„Трябваше да разберем защо Ейми се влюби в него, така че не ставаше въпрос за създаване на едноизмерен злодей. Трябваше да се влюбим в него, за да разберем защо тя написа един от най-великите албуми за тяхната любов. От гледна точка на Блейк, не беше моето място да давам присъда на някой, който очевидно е бил зависим, и двамата имат тази интензивна, макар и токсична, любовна афера. Но той продължава живота си с друга жена, а Ейми предпочита да умре.“ – казва тя.

Тейлър-Джонсън и Абела може и да не са срещали бившия съпруг на Ейми Уайнхаус, но са се срещали с други членове на семейството на певицата. Режисьорът посети родителите на Уайнхаус преди началото на продукцията „от уважение“, защото правеше филм за дъщеря им. Но тя казва, че те не са участвали в създаването на Back to Black и не могат да кажат „какво мога и какво не мога да направя“.

Въпреки това семейството по-късно посети снимачната площадка и се срещна с Абела, докато тя беше облечена като Ейми. Актрисата казва: „За мен беше изключително важно да се отнасям с уважение и да осъзнавам чувствителността на този момент.“

Биографичен филм за Уайнхаус не е универсално популярен, като някои казват, че е твърде скоро след смъртта на певицата от алкохолно отравяне през 2011 г. Все пак тя беше само на 27 години.

След пускането на трейлъра на Back to Black някои потребители на социалните медии се оплакаха, че Абела не изглежда или не звучи достатъчно като покойната певица. Абела пее във филма, но казва, че “беше облекчение”, че това не е предпоставка за поемане на ролята, казвайки, че е “възхитена” от Уайнхаус.

Актрисата е имала уроци по пеене преди снимките

„Това, което беше важно за мен, беше, че музиката беше средството, с което Ейми искаше да разкаже своята история и ако пеете по някакъв начин, който прилича на стила на пеене на Ейми, тогава можете да разкажете всяка история, както тя би искала да я разкаже. Бях толкова развълнувана от идеята да играя и да се свържа с момичето Ейми, след това с певицата Ейми. Жената преди иконата.“

Тейлър-Джонсън казва, че за нея е било важно да избере някой, „който няма да имитира Ейми“.

„Имаше много брилянтни имитатори и хора, които приличаха на нея или звучаха като нея. Но Мариса влезе като себе си, тя беше единствената в процеса на прослушване, която не се опита да изглежда като нея по никакъв начин, обеци, очна линия или нещо.”

Ревютата за филма все още не са излезли, но Барбара Елън написа наскоро за отговорите на кастинга в The Observer , казвайки: „Нямам нужда от перфектен портрет на Ейми Уайнхаус. Качеството на актьорската игра е ключът.”

Говорейки за пеенето на Абела, тя добави: „И така, Абела не е точният вокален двойник на Ейми – единствената разумна реакция може да бъде, какво от това? Ако магията на Уайнхаус беше толкова лесна за възпроизвеждане, щяхте да се чудите какво я прави толкова специална .”

Преследването на Уайнхаус от страна на медиите е една от основните теми на филма, като папараци показват къмпинг пред дома й и я тормозят на улицата. Една сцена показва как тя пада пред аптека и фотографи се спускат, за да направят най-добрата снимка, без да й помагат да стане.

Това може да са драматизирани събития, но отношението към звездата от медиите е добре документирано

Поглеждайки назад към статии, написани за певицата, докато тя беше на върха на пристрастяването си, е неудобно да се чете:

„Дори обилен грим не може да скрие шокиращото състояние на кожата на Ейми Уайнхаус“.

„Става дума за нещо, когато pin-up момичето, татуирано на ръката ви, изглежда по-добре от вас самите.“

На стотиците папарашки снимки певицата също видимо е разстроена и неразположена.

Но времената промениха ли се?

И дали медийното отношение към Уайнхаус и други звезди като Бритни Спиърс ще се случи и сега? На въпрос дали обществото и медиите са се преместили напред, Тейлър-Джонсън отговаря:

„Чувствах, че може би сме еволюирали до това място, което може би няма да се случи сега – но имам чувството, че се случва сега.“

И Абела, и Тейлър-Джонсън искат филмът им да покаже какъв невероятен музикант е била Уайнхаус и хората да напуснат кината и да слушат нейните песни.

„Мисля, че тя би почувствала, че някак сме й подарили нейната музика отново в различна светлина. Надяваме се, че ще се гордее с това и с нас.““. – казва режисьорът.

„И за себе си също, като каталог на нейните постижения и това, което е успяла да създаде като много млада жена. Надявам се, че ще го гледа от небесата и ще се гордее с всичко, което е създала.” – Абела добавя.

Смърт

На 23 юли 2011 г. Ейми е открита мъртва в апартамента си в Лондон. След аутопсията не са дадени причини за смъртта. Чак след 23 август 2011 г. излизат резултатите от направените токсикологични тестове. Според тях в кръвта на певицата няма следи от наркотици, а от алкохол. МНОГО АЛКОХОЛ!

Бащата на Ейми Мич Уайнхаус откровено споделя, че дъщеря му все още е имала проблеми с алкохола и не е успявала да контролира страстта си към него след няколкоседмично въздържание. Според него, депресията й и това, че чува от папараци, че възлюбеният й е продължил живота си с нова жена.

Тленните ѝ останки са кремирани в Лондон на 26 юли 2011 г.

Автор: Радост Филипова