Александър Скалд и призванието да си биолог- писател
На кратко за героя от нашето интервю…
Александър Емилов Петров – Скалд е роден в град Лом на 7.11.1990 г. Детството си прекарва в монтанското село Златия. След това животът му е изпълнен с предизвикателства, пътувания и промени. Завършва „Вътрешна архитектура” в ЛПГ – Берковица през 2009 г. Висшето си образование следва във Велико Търново, където завършва Български език и история.
Живее в Козлодуй, Велико Търново и Бургас между 2010 и 2013 г., където работи като радиоводещ. След това за две години преподава български език и история в родния си край, а през 2015 г. се мести в Пловдив, където живее и днес. В Пловдив става доброволец в Българско дружество за защита на птиците, къде има възможност да се отдаде на страст, която дълго е пренебрегвал – екологията. Благодарение на теренните проучвания и упоритата работа натрупва достатъчно биологична култура, за да започне работа в Регионалния природонаучен музей в града. През 2017 г. е назначен за уредник на зала „Тропик”, където се занимава с живи тропически пеперуди. От 2018 г. започва магистратура „Биоразнообразие, екология и консервация” в ПУ „Паисий Хилендарски”. Завършва магистратурата си през 2020 г., след което става докторант по екология и опазване на екосистемите. Дисертацията му изследва ролята на лисицата и белката в различни екосистеми.
В момента работи във фондация “По-диви Родопи”, чиято цел е насочена към по-зеленото бъдеще на Родопите. Както и да се разработят устойчиви инициативи, които насърчават и комбинират опазването на природата, зеления бизнес и образованието.
Пише поезия и проза от ранна възраст под псевдонима Александър Скалд. Скалд (skàld) е поет от Севера (Скандинавия и Исландия), който възхвалява смелостта, героизма, достойния живот, славната смърт; възпява богове и крале, митични герои и героини. Голяма част от творечството му е свързана със скандинавската митология. Творческият псевдоним е знак на уважение към исландските саги и скалдовата поезия, с които започва да изучава създаването на дълги и сложни истории.
Призванието да си пазител на гората
Набързо споделихме на нашите читатели за твоя живот, но ще се радваме да ни разкажеш от къде почерпи муза за новия си дебютен роман”Вой”?
От работата и от живота. От години изследвам хищни бозайници, голяма част от които са ловен обект или много хора искат за ловен обект (като мечката) и поради тази причина неизбежно работя или се сблъсквам с ловци. През годините виждах как двете страни, на ловците и на еколозите, дърпат чергата към себе си, без да търсят решение, изгодно за всички. Всеки се опитва да надвика другия и никой не слуша никого. Проблем, в който има две страни със силни аргументи, дава материал за интересен и многопластов сюжет.
Друго, което отдавна ме привлича към тази тема, е липсата на задълбочено представяне на българската природа от научна гледна точка. В българската литература тя е представена предимно като красиви гледки или част от народното творчество. Когато някой пише за гори, често не определя дърветата, които съставят горите. Когато се пише за пойни птици, почти никой не определя птиците, нито разпознава техните песни. А дори някой да си е направил труда да уточни тези подробности, те са просто част от пейзажа, а не главната сюжетна линия. Според мен природата, особено толкова богата, като тази в границите на България, заслужава почетното място в сюжета.
Защо реши да пишеш на такива тежки теми като бракониерство и опазването на природата в България?
Защото е нещо, което изживявам ежедневно и ме вълнува постоянно. Също така не съм срещал български романи, поне съвременни, в които темата да се развие и този пропуск отдавна ме гъделичка. Разбира се, има я и идеята да се привлече повече обществено внимание към проблема. Ловците подкрепят тази идея не по-малко от еколозите, защото те най-много (наред с природата) страдат от бракониерството. Намалянето числеността на дивеча и лошия имидж са голям бич за читавите ловци и мисля, че затова много от тях също подкрепиха издаването на роман като “Вой”, в който проблемът е представен разбираемо за читателя, но без захаросване.
Какво е мнението ти за бракониерството в страната и според теб какви мерки трябва да се предприемат, за да се намали или дори да спре този бич?
Мерките трябва да са директни, решителни и да се прилагат постоянно. Нужно е всеки, който страда от този проблем и всеки, който иска да имаме здрава и богата природа, да се включи в борбата – с информация, с привличане на хора, с доброволческа работа, ако няма правомощия. Много е важно медиите да отразяват често и адекватно бракониерските прояви и каква борба се води срещу тях. Те са най-силното средство за привличане на хора, а привличането на хора в много отношения може да реши проблема. Информираност и единство.
Бракониерите трябва да усетят, че са на тясно; че много очи ги следят; че няма да им мине номерът и че няма кой да ги предпази от законовите последствия. За съжаление, в България някои институции си вършат работата само когато има обществен натиск. Сякаш разбират, че трябва да вземат подкрепено от закона решение, въздъхват с досада и казват: “Оф, добре! Ще си свършим работата, за която ни плащат от вашите данъци. Стига сте пискали!”. Има и институции, в които един-двама си вършат работата, а всички останали взимат пари под масата, скатават се или са назначени, защото са човек на еди-кого-си. Там проблемът е голям, защото трудно може да разбереш кой кого е, а след това трябва да се направи масова чистка и да се назначат нови хора. А хора няма. Или поне се намират трудно.
Най-сложно е, когато бракониерите работят в институциите. А това не е рядко срещано в България. Няма как да ги накараш да се самоарестуват.
Обаче трябва да кажа и добрите новини. В последните години срещам много хора от институциите, които искат да се борят и да променят нещата към добро. Трябва им само малко подкрепа, за да успеят. Тук се връщам към началото на отговора си – важно е да сме единни в тази борба.
Интересно ни е, виждали сме твои публикации и в ловното списание Български Ловецъ, какво е мнението ти за ловците, мислиш ли, че има шанс природозащитните организации в България да работят с Ловното дружество и дружинките с цел опазване на страната? Доста страни по света предприеха тази трудна крачка и имат успехи по много свои проекти?
В България природозащитници и ловци работят заедно от години и това става все по-честа практика. Веднага се сещам за живата легенда в проучването и опазването на едрите хищници – Александър Дуцов, който проправя пътя за много от следващите учени/природозащитници, като мен. Повече време съм прекарвал с един от неговите ученици – д-р Владимир Тодоров от Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания към Българската академия на науките. С него имаме доста часове на терен и в тях събрах доста знания и материал за “Вой”. В онзи период имах възможност и да видя колко успешно може еколози и ловци да работят заедно, стига да са честни и добронамерени хора.
А отношението ми към лова е разумно. Не го разбирам и не го харесвам. Обаче осъзнавам, че светът не се върти покрай моите разбирания и че много хора имат нужда от лова, затова го приемам. Освен това знам колко може да е полезно за природата да има ловни територии. Най-запазената естествена вековна гора в Европа – Беловежката в Полша – е оцеляла толкова време, защото е била ловна територия на благородниците. Благодарение на Беловежа са се запазили европейските бизони (зубри) и сега тя е един от центровете за възстановяване на дивата природа в Европа. И това е благодарение на защитата, която са осигурили влиятелните ловци.
Това се опитвам да обяснявам и на студентите, когато преподавам в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” – трябва да се действа разумно и да не дърпаме чергата към себе си, защото важното е да постигнем голямата цел – опазването на природата. Често за големите цели трябва да се правят компромиси и да се осъзнае, че светът не се подчинява на нашата философия за живота. Ако Беловежката гора не беше ловна територия, от колко века вече щеше да застроена и превърната в курорт?
Разкажи ни за ” ВОЙ”, как дойде музата за него?
Преди години прочетох името на една звезда от съзвездието Еридан – Ахернар. В съзнанието ми се появи образа на огромен черен вълк. Разбрах, че това е неговото име и след време ще се появи история покрай него. Минаха доста години от тогава. Започнах да работя с хищни бозайници и да виждам проблемите с бракониерството и липсата на ловна етика (не по-малко сериозен проблем).
Събирах истории, които ставаха част от сюжета. Развивах се и като писател, защото ако имаш добра идея и лоша техника на разказване – няма да ти се получи. Благодарение на мои близки, които често ме ръчкаха да напиша роман, се захванах за работа.
Важно за пълноценния сюжет беше да проуча трите гледни точки – на ловците, на еколозите и на вълците. Най-трудно беше да намеря хора, които да ме въведат при всяка от замесените страни.
Мислех си, че ще е най-трудно да се свържа с Елена Цингарска – най-добрият ни специалист по вълците. И тя, като Александър Дуцов и Владимир Тодоров, е от школата на Сдружение за дива природа “Балкани”. Следях работата ѝ от години и ми се струваше доста дръпнат към непознати хора човек. Веднъж я потърсих за интервю за подкаст, който правех преди време, и тя каза, че ще ме потърси, като има възможност. Една година по-късно не ме беше потърсила, но аз бях решил да започна да пиша “Вой” и опитах отново.
Срещнахме се в Габрово, където отидох специално заради нея. Тогава тя имаше теренна работа в района. Оказа се, че всъщност е готин човек и веднага се съгласи да помогне за романа. По онова време не знаехме дали ще се получи, дали ще се намери издателство, но знаехме, че това е пътят към привличане на обществено внимание към проблемите в опазването на природата.
По-трудно се оказа да намеря ловец, който да ми обърне внимание. Повечето ловци, с които се срещнах, или нямаха знания, или бяха сприхави. С помощта на дирекцията на Природен парк “Врачански Балкан” намерих Илия Каменов – председател на ловно сдружение “Леденика”. Той, въпреки многото работа с животните, които отглежда, ми обърна внимание. Показа ми къде са местообитанията на вълците във Врачански Балкан, разказа ми своята борба срещу бракониерството и за законен лов, който допринася за местната икономика.
Ти сподели, че си обикалял всички местата, които са описани във „Вой“ и си изучавал поведението на вълците, за да сте възможно най-достоверен в историята си. Кое беше най-голямото предизвикателство в този процес, тъй като това е един от най-трудните хищници за откриване?
Наистина, трудно е да наблюдаваш вълци в дивата природа. И тук става дума за наблюдение. Някои си мислят, че като са видели вълк, който минава по отсрещното било за няколко секунди, са го наблюдавали. Моята идея за наблюдение е да видя отношенията и поведението на вълците в различни ситуации. За да направя това пълноценно, се обърнах към техниката. Гледах стотици кадри от фотокапани и камери на диви вълци. Водех си бележки за движенията им, за положението на ушите, опашката, тялото, гримасите по лицата им… Прочетох и много научни статии по етология (наука за поведението).
Бях твърдо решен да не издавам нищо, докато не успея да наблюдавам истински вълк. За това помогна Елена. В село Влахи, където живее със семейството си, има Образователен център за едрите хищници. Там всяко лято има детски лагери, в които децата се учат как работи природата, как работят еколозите и как се живее на село близо до Дивото. Обаче аз отивах там не заради детски лагер (колкото и да ме дърпа натам детският ми акъл), а за да видят вълчицата Въчка, която има голямо ограждение сред скалите над селото.
Скрит с бинокъл и фотоапарат наблюдавах как се държи Въчка покрай мен (непознат) и покрай Елена (вълчица от нейната глутница); как се държи когато не се чувства застрашена; как се държи покрай един хибрид между куче и вълк, приютен в ограждението до нея. Един човек го “намерил случайно”, но най-вероятно хибридът е бил създаден, за да участва в кучешки боеве. Няма как да знаем със сигурност. Та, по време на тези наблюдения успях да видя колко по-различни са вълците от всички вълчеподобни кучета с движенията, поведението и излъчването си. След срещата с Въчка бях готов да напиша “Вой” и да го предложа за издаване.
Как се внедри във ” вражеския лагер” , за да чуеш разказите за незаконен лов и естествено да ги пресъздадеш в творбата си?
Бракониерите се оказа, че хич не са трудни за намиране и разпитване. Много от тях не се крият, защото няма кой да ги закача. Разказват си всичко, чувстват се недосегаеми и дори ги избива на самохвалство и гордост. Разказват без притеснение как залагат примки, как използват топлинен мерник (терма), как убиват защитени видове… И това е в различни части на страната – Северозападна България, Родопите, Стара планина и навсякъде, където пътувах през последните години. Достатъчно беше да се правя на турист-шушумига, който много-много не ги разбира нещата и те с нетърпение и гордост ми даваха материал за “Вой”. Друг е въпросът как щяха да се държат, ако бяха разбрали кой съм и какво правя всъщност.
Ще има ли продължение книгата, тъй като тя предизвика огромен обществен интерес?
Да, но не скоро. “Вой” се оказа тежка история за разказване и искам да си поема въздух преди да разкажа какво се случва след това. Поради тази причина искам да споделя с читателите каква е идеята, без да издавам нищо важно от сюжета. В продължението главен герой е Атанас. Разбираме повече за пътя му и как е стигнал до положението, което ни разкрива в края на “Вой”. В продължението ще има и вълци, но те не са Ахернар и неговата глутница, а и действието се развива предимно далеч от Врачански Балкан, в друга прекрасна част на България.
Ще се обърне повече внимание на проблемите, които може да причинят фанатизираните природозащитници и бракониерите с власт, та Атанас ще има доста проблеми за оправяне. А екшънът ще е в пъти повече от “Вой”. Засега имам няколко идеи за заглавия. Ще видим коя ще ми “легне” най-добре.
Мислиш ли, че промени мисленето на читателите си с този роман?
Читателите си казват. Много от тях споделят, че след прочитането на “Вой” са започнали да се интересуват повече от природата в България и проблемите, които има за решаване. Други споделиха, че мнението им за ловните дружинки се е променило благодарение на персонажи като Катя и Боян. Имаше и някои, които ми споделиха, че не им харесва колко съм “преувеличил” с описанието на бракониерите и разговорите между тях, но после разбираха, че това са реални случки и диалози, които съм пресъздал възможно най-достоверно и мнението им бързо се променяше: “Ама… това дава съвсем различен смисъл на книгата”. Исках да кажа, че “Вой” явно има своето място в съвременната българска литература. Не влезе в класациите за топ 10 най-продавани книги, но като дебютиращ автор, който не е инфлуенсър и няма осигурена аудитория, няма как да съм недоволен от стотиците положителни мнения за книгата и новите тиражи.
Имаш YouTube канал и доста твои фенове може да се докоснат до твоето творчество, това решение да поддъраж и такъв начин на комуникация с хората не те ли затруднява?
Не, всъщност ми е нещо като хоби. Доста години работех като радиоводещ и журналист, та да стоя пред камера или зад микрофон ми е голяма краста. Оказа се, че тези умения се съчетават чудесно с екологията. Така се появи образователното предаване ”Пъдпъдък дейли”, с което целя да предизвикам интерес и да дам знания за българската природа по интересен, забавен и достъпен начин. Често се говори за това колко е красива и богата нашата природа, но до голяма степен тя е непозната за повечето българи. Нашият химн е един от малкото, които не възпяват военната мощ, а природната красота. В гените на българите е заложено да обичат природата, но това, както и много други характерни за народа ни черти, биват изтрити от народната памет – къде нарочно, къде по естествения път на съвременния живот.
Вярвам, че образованието е най-силното оръжие срещу унищожаването на природата. Ако повече хора знаеха колко е опасно замърсяването на реките и въздуха; бракониерството; безразсъдното изсичане на горите; увреждането на почвите и много други, не мисля, че щяхме да се борим с тези проблеми, защото в ума на хората те щяха да заплахи за здравето и живота ни. Ако повече хора учеха и търсеха начин как да работим с природата, а не да я считаме за неизчерпаем ресурс, който съществува, за да задоволи нуждите ни, щяхме да имаме по-устойчив и пълноценен начин на живот.
Какви са бъдещите ти планове и проекти?
В момента работя по научнопопулярна книга за българската природа. Идеята ми е да създам поредица, в която се обръща внимание на различни елементи от нея. Имам и други идеи, но засега съм се фокусирал върху това. Кога ще излезе и дали ще излезе – ще разберем по-късно тази година. Оказа се, че има и голям интерес за аудио книга “Вой”, та се опитвам да направя и това възможно. Има и други неща, предвидени за тази година, но не са сигурни още и предпочитам да не казвам предварително.
Александър Скалд вдигна летвата доста високо сред младите писатели в България и е дивото, което всеки кножовен свят има нужда. Ще очакваме с нетърпение неговите нови издадени творби.
Автор: Радост Филипова
