Важната роля на конете в мините и как са променили хода на историята.
Само тези, които са пробвали да работят в мината, знаят колко е трудно. Днес машините помагат на миньорите, но някога конете са били използвани за най-трудните задачи. Но преди това да се случи, хората са правели всичко със собствените си ръце и са носели всичко на гърба си
Конете се появяват в мината “Величка” в гр. Бохня , Полша едва в началото на 16 век
Солната мина е била една от най-големите мини в Европа, включително са изнасяни сол и минерали за САЩ и почти целият свят.
През 1976 г. мината е вписана в националния регистър на забележителностите. Две години по-късно е вписан от ЮНЕСКО в първия списък на световното наследство. През 1989 г. солната мина „Величка“ разширява списъка на застрашеното световно наследство, от който е заличена през 1998 г. От 1994 г. е и паметник на историята на Полша. На 30 юни 1996 г. експлоатацията на находището е напълно спряна. През 2007 г. солната мина „Величка“ е призната в анкетата на „Rzeczpospolita“ за едно от седемте чудеса на Полша, спечелвайки най-голям брой гласове.
Мина Величка има 9 нива, първото от които – ниво „Боно“ е с дълбочина 64 метра, а последното е на 327 метра под повърхността. Общата дължина на галериите надхвърля 300 км. Обемът на работния комплекс е около 7,5 милиона кубични метра. Конете са слизали до всички нива!
През 1951 г. в мината е създаден Музей на Краковските солници, където красивата приемна се използва и до днес!
Живот под земята
Но как са били докарани конете в мината?
Както вече казахме, важната роля на конете в мините е била повече от главна, за да могат хиляди мъже да работят по-качествено и по-бързо.
Първоначално за целта се използвали големи боксове, които наподобявали клетки и са се сваляли в нивата с асансьор. А от 19 век по време на транспорт конете носели специална сбруя. Благодарение на която животното е здраво вързано и обезопасено, за да не рита и да не се нарани, след което бавно се спускали надолу по шахтата.
Животните, веднъж спуснати в мината, прекарвали почти целия си живот там. Много рядко и само в изключителни случаи те са били изваждани на повърхността. Някои коне не са могли да се адаптират към мината и са полудявали или умирали. Средно тези животни са работили около 10 години, но някои са работили в мината до 24 години. Същата участ са имали и много миньори.
Работата на тези силни животни е била тежка, но много полезна, и са били високо ценени. Още през 16 век минните власти включват в минните инструкции изискване за стандарти за храна, условия на труд и почивка на конете. През това време все още миньорите са нямали такива.
Общият надзор върху тези животни се упражнявал от коняр, а пряката грижа се извършвала от водачите, които ръководят работата на коне, впрегнати в бягащите пътеки.
Най-голям акцент е поставен върху опазването на животните, а небрежността се е наказвала с парични санкции и дори с изгонване от работа. Благодарение на тези изисквания, конете в мината са имали удобни и сухи конюшни. Изградени са били удобни за коне маршрути, наречени „конски пътища“ където те могат да се разхождат под земята. Спазвали са се внимателно и диетични стандарти, всеки кон е ял сено на корем и спрямо натовареността е имал определен грамаж дажба. Конете също са имали постоянни грижи от ветеринари и ковачи, които са ги посещавали редовно.
Краят на една ера
През 20 век развитието на минната механизация постепенно ограничава използването на коне под земята. Те вече не са били необходими за транспортиране на сол, но са помагали на миньорите по време на ремонти на места, където не могат да се използват механични устройства. През 70-те години на миналия век остават само два коня, а последната кобила, Башка, напуска мина Величка на 14 март 2002 г. като последният кон, работещ в полска мина. Официално конете от полските мини са били изтеглени съгласно наредба, издадена пет години по-рано.
Башка е работила в мина Величка в продължение на 13 години, главно в охранителни работи в тесни коридори. Последното място на нейната работа беше Камарата Gołuchowski. Когато излезе на повърхността, тя е била на 16 години. Миньорите се сбогували с нея “като с истински миньор” с традиционния миньорски поздрав “Бог да пази”. Тя беше изведена на повърхността по време на нощната смяна, така че очите й бавно да свикнат със светлината.
Била ли е Башка доволна от новата ситуация?
В началото не. Всичко й е липсвало – предишната среда, в която се чувствала сигурна. Задачите, които е свикнала да изпълнява, мястото, което е познавала отлично, и хората, които се грижели за нея. Кобилата не е можела да намери утеха на новото място. Имало е случай да бяга от съседното село, в което временно е била и да влиза в мината цвилейки и търсейки познатите си хора и маршрути. За нейно добро, миньорите предлагат да изградят бокс до мината, в който тя да свикне постепенно с новите обстоятелства.
Въпреки наложените парични глоби към тях, всеки ден са я вкарвали в мината, давали са й хляб и ябълки и са я разхождали из познатите помещения. След това са я връщали с надеждата да свикне лека- полека и със света извън мината, без да изпада в депресия.
В крайна сметка кобилата е взета от хостел в Янковице и след година на трудна климатизация, тя приема новите си обстоятелства и нови хора. Башка започнала да се наслаждава на живота на повърхността в заслужената си пенсия. Тя починала на 20-ти декември 2015 г., слагайки край на историята на конете в солната мина “Величка”.
Искаш ли да научиш още за конете и тяхното място в историята на човечеството?
От другата страна на морето…
Една уверена млада република е преживявала същите промени от карета към железница, от аграрна към промишлена и от платно към пара. Съединените щати са нямали собствени породи. Запасите от коне са били силно намалени от собствената им гражданска война през 1860-те години.
Техните породи първоначално са били малки кончета, нарчени Pit Pony. Те не са можели да дърпат много голям товар.
Тогава решават да променят това. Чуват че в Западна Европа конете, които са използвани за мините са били големи, силни и много работни. Заради това, американците стават постоянни посетители и решителни купувачи на такива коне. Първоначалният внос на френски запас от коне е през 1839 г. и 1851 г. Нито един от тези първи внос не идва от La Perche, а по-скоро от Нормандия. Въпреки това те дават началото на една нова и подобрена работа.
Големите коне на Европа
Десетилетията на 1870-те и 80-те години са били времена на масов внос от Европа. Буквално хиляди впрегатни коне, особено жребци, са внесени основно от Франция и Великобритания. Водела се е битка за сърцата и джобовете на американските вносители.
Тъй като търговията се разраства и вносителите навлизат по-навътре в търсене на най-добрия вид, малката стара провинция Le Perche е открита. Или по-точно е било открито превъзходството на впрегатните коне. Във Франция имало и все още има няколко породи впрегатни коне, които американците са искали с цената на всичко!
Le Perche
Настъва епохата на чистокръвния добитък. От двете страни на Атлантическия океан бързо са създадени племенни книги и родовъдни книги, където една порода успява да засенчи всички останали. През зимата на 1875-76 г. в Чикаго, Илинойс, стартира Национална асоциация на вносителите и развъдчиците на нормански коне. По времето, когато е публикуван 2-ри том на родословната книга, името е променено на Percheron-Norman. Само за няколко години версията с тире се превърнала в просто препратка. Першероните бързо се превърщат в любимия кон на Америка. През десетилетието на 80-те почти 5000 жребци и над 2500 кобили са внесени в тази страна от Франция, предимно от Le Perche. Броят им надхвърля вноса от Великобритания и останалата част от континентална Европа.
Тези райски дни, оставящи милиони долари в малкия джоб на конеферма Le Perche, продължават до финансовата криза от 1893 г. На практика няма внос от 1894-1898 г. Развъждането в тази страна е в застой.
Възстановяването е почти толкова рязко, колкото спада. Вносът е възобновен през 1898 г., средно около 700 коня годишно от този момент до 1905 г. През 1906 г. те достигат огромния брой от 13 000 жребци и 200 000 кобили.
През 1902 г. е създадена нова асоциация за породата, която взема записите от старата. Тези случайни обстоятелства са грубо прекъснати през 1914 г. от избухването на Първата световна война. Конете от работници в мините, стават спасители по бойното поле. Дните на толкова мащабен внос приключват завинаги.
Преброяването от 30-те години на миналия век е добра индикация за привързаността на американците към конете от порода першерон. Над 70% от чистопородните впрегатни коне в Америка са били от тази порода. Голяма част от селскостопанската преса все още беше лоялна към коня като най-икономичния източник на сила във фермите.
Конете в мините са отдавна част от историята, но много хора до ден днешен се възхищават на тези смели животни и хора.
Автор: Радост Филипова
