Еманципация на Егото…
Вече я познавате и обичате – Надежда Рийд и нейната грижа към хората отново ни завладява. Тя се съгласи да стане нашият психо-сурикат, който ще ни помага все повече да разбираме себе си и хората около нас.
Ако не сте се запознали с нея, то може да прочетете интервюто ни в “Запознай се с..” , където тя разкри магичността си като терапевт и как една жена може да се изяви в много различни роли.
Кой се замисля за това, че този трън в окото, а именно бумът на младите в социалните мрежи, не е нищо повече от удовлетворяване на човешка нужда.
Потребността за значимост, за принос, за връзка…
Бързи сме да съдим, кой е егоист, кой е “нарцисист”, кой е какъв. Човекът винаги е бил бърз да обозначава (при това и негативно) нещата, които не разбира.
Защо? Естествено, че и за това си има научна причина. Честно! И тя е много проста.
Подсъзнателната ни част на умът търси познатото.
От гледна точка на оцеляване, познатото ни е помогнало да стигнем, живи до днес и тук. Съвсем без значение дали чрез логични добри за нас пътища и дали се развиваме като шампиони (в пълния си потенциал).
Номер едно приоритет за подсъзнателния ум е оцеляването. И едно от механичните действия за това е разпознаването на дадено нещо и категоризирането му.
Разделяне и обозначаване. Слагане в чекмеджета.
Процес, функциониращ съвсем автоматично и под повърхността на съзнанието ни, съвсем скрит и тих, незабелижим.
Защо? Досещате се, нали? Естестевено!
Това е преценката ни, за кое е опасно и кое не е.
Еди коя си ситуация ми е позната, значи я обозначвам под формата на предишен опит. Влиза в чекмеджето на “безопасна”.
Друга ситуация, която не можем да разберем или разпознаем, влиза в чекмедже “опасна”. И защо, непознатото и новото влиза в категория “опасна” ?
И тук се крие и отговорът на въпроса, защо мислим в непозната ситуация без да искаме винаги първо негативно.
Защо нервната ни система се мобилизира, когато сме в нова ситуация? Изпитваме този лек до силен стрес. Задействана е симпатиковата част на нервната ни система, ускорен пулс, зачестено и плоско дишане и други. Защото, от примитивна гледна точка, подсъзнанието ни винаги е имало за приоритетна цел да ни предпазва (с цел оцеляване на вида, естествено, какво друго 🙂 ). А за да ни предпази адекватно, то трябва да приеме, че всяка една непозната ситуация, носи потенциална заплаха. Подсъзнателния ум ни дирижира пиеса на име “най-лошият сценарии”.
За всеки случай.
Естествено, това е неприятно. И съзнателната част на умът ни може чрез аналитично-логичните си способности да ни подшушне, че е тотално глупаво да ни е страх или да сме притеснени от новата ситуация (“какво ти става, я се стегни!”). Но тук влиза в игра интуицията.
А именно интуицията е този тънък мост между подсъзнанието и съзнанието. Който ме следи в YouTuBe редовно е научил вече, че в подсъзнателната част на мозъка ни се складират последствията от предишни опити. Под форма на емоции, чувства, картини, образи, докато съзнателната част на умът ни е логична и аналитична. Когато тези двете части работят заедно, ние усещаме онова щесто чувство, онова предчувствие, именно интуицията.
Но хей, колко често обръщаме внимание?
За това, когато преценяваме дадена ситуация, даден феномен, като този на инфлуенсерите и масовата жажда за себе-показ, нашата преценка винаги, ВИНАГИ, е предубедена от в подсъзнанието ни складирани убеждения.
Убеждения за нас самите, кои сме ние, в пропорция на това, какво е външния ни свят. Убеждения (не напразно се наричат ограничаващи) събрани от предишен опит, датиращ от време, в което не сме разбирали и грам, нито за себе си, нито за реалността на света. Цялата тази мешавица в паницата накрая е и подправена с щипка рептилски импулс за оцеляване!
Но да храниш Егото си може да идва от два пътя.
Единият път идва от посока, изпълнена с рани (травми в ранното детство) и идващата от тях болка. Където Егото е било тъпкано, в резултат на което се явяваме в ежедневието си сега с ранена себестойност, ниска себеоценка. И поведението резултиращо от това е или директно показно или компенсиращо.
Тоест: или си показвам (без да искам), колко малко мисля за себе си, постоянно се извинявам, отдръпвам, “сивата мишка”. Или компенсирам с редовни и нови доказвания пред света и себе си, че струвам: “вижте ме, аз СЪМ някой, аз ИМАМ стойност, вижте ме, колко съм страхотна/ страхотен и ми го потвърдете!”
Вторият път е съвсем друг. Защото можеш да храниш Егото си и идващ от здравословна посока.
По този път се грижим за Егото си. Грижим се за себе си, за развитието си и това е път, по който вървим и съзнаваме стойността си. (не усещате ли веднага някаква странна съпротива при тази мисъл?! Сякаш е грешно, грях!?)
Съответно емоциите, мислите и поведенията ни са здравословни. А не провокирани ранени реакции.
Жертвата
Човечеството се намира, и смятам да твърдя, че наново са повлякли крак западните учени, в период на трансформация. Лека по лека започваме да разбираме и, съответно, да оставяме зад себе си едно старо, антично мислене:
“За да покажа, че съм стойностен и добър човек, аз ще поставя себе си на заден план. Ще се жертвам. Ще жертвам нуждите и потребностите си, ще предам границите си, личността си, ВСИЧКО! На една идея (може би корените й да са в християнството, не знам, но идеята да си забит на кръста за доброто на хората ми е позната, и тази идея е доста стара… а именно над 2000 години) – защото така ми е предадено от моето семейство, това за ценностите ни. Това е истината!”
Какво е сторило това мислене с нас хората в последните десетки, стотици, години? Правилата, по които играем в обществото, са написани в камък някога. Написани от едно бебе (човечеството), което сега пораства от пеленаче в малко дете, това наше развиващо се човече(ство), започва да прохожда, да се пробужда, да проглежда към нови неща, към себе си.
Прави нови открития. И едно от тези открития, не е ли: хей, всъшност не е чак толкова лошо, да се грижиш за себе си, и то – на първо място! Нали?
Не е толкова лошо, да се грижим първо за собствените си личностни потребности (но какво за Бога е това?!) Нали?
Да поставяме добри граници около неща, които са били съвсем “нормални” някога (помисли за целувката от лелята с мустак “ммм, ела тука, лелиното ела, не се дърпай!” Или: “Яж, бабе, не се прави, ще ме обидиш, яж ти казвам!” Или: “Не се прави, нищо ти няма!”)…
Децата имат права?!
Децата имат право на мнение?!
Имат право да бъдат зачитани като НЯКОЙ???
Това откритие съществува в западните цивилизации от десетки години. Тук на Балканите още малко… куца.
Още не сме разбрали, че за да бъдеш добър пример, за да даваш от себе си здравословна енергия, добри емоции, позитивно поведение, това изисква да бъдеш психически здрав.
Логично някак.
Всяко човешко съшество има малки или по-големи травми от детството. Всеки. И като големи реагираме от ранено място на неща, които ни задействат. Добре. Нямали сме избор.
Но да спим сънят на жертвата, или САМО-жертвата, и да чакаме виновния да дойде да ни обърне внимание, спаси, оправи, окуражи или дори, обикне, и дори, пепел ми на уста, безусловно?
Това ми се струва загубено време.
Струва ми се, че отговорността е в нас самите. Защото вече сме големи. Вече имаме избор. Вече можем да спрем. Но да чакаме виновния за нашите рани и страдания да си получи заслуженото за да започнем да живеем без себе-саботаж или под формата на болен перфекционизъм или “всичко или нищо” мислене, или други форми на механизми за справяне? Не, приятели.
С това поведение и с тази нагласа, ще си чакаме и ще си киснем в локва от самосъжаление и ще стреляме по другите, по любимите си и децата си, отровни стрели. Същите отровни стрели все още забити в нас от тези, които някога са ги изстреляли, нашите родители… баби, дядовци.
В името на възпитанието. Или просто, защото не е имало друг, на който да си изкарат нещата, нанесени и на тях като малки от техните родители. (Травма на генерациите).
За да можем да бъдем добри примери, родители, приятели, партньори, не е ли в основата, да бъдем здрави?
Психически здрави?
И това, че не си психически здрав, не значи, че си за лудницата, за Бога!
Все пак, както има рани от порязване с лист хартия до отрязан крак (сори за графичността), така има и степенности на психичното раняване.
Обърнете внимание: колко мога да дам аз, когато съм успяла да съзная, какви са моите автоматични реакции? И съответно да имам тази супер-власт да ги спирам! Да мога да разбирам себе си, за да не взимам лично, да не губя време в цупене и скандали, в раняване, в игри, в отблъскване, в недостъпност, в замръзване, отлагане, доказване, и така нататък и така нататък… Списъкът на механизми за справяне и симптомите от емоционалните рани е дълъг.
Молбата ми е следната.
Когато следващия път почувствате обида, или тъга, или ярост, която ще се превърне в себеомраза, .. каквото и да е силната емоция… спрете!
Стоп!
Кажете си дори на глас: ” Стоп, стоп, стоп! “
Вземете дълбоко дъх. “Отворете очи”, стъпете извън ситуацията.
И от място на любопитство, едно детско усмихнато любоитство, попитайте:
От къде идва сега тази болка?
Защо ме боли? От къде идва? Къде е раната? Наистина ли ситуацията е такава, какъвто смисъл аз и предадох точно сега?
Това е първата стъпка за съзнатост.
А какво е да си съзнат? Това е е спирането на автоматизираните емоции, мисли, реакции. Полагането на стоп върху моментното страдане. Но за да си позволим да се спрем в такъв момент, трябва да си позволим да приемем мисълта, че е ОКЕЙ да поставим себе си на първо място.
Да си позволим да приемем мисълта, че няма абсолютно нищо грешно или лошо в това, да помислим първо за себе си. А да го направим от обич и уважение към себе си и към другите.
Животът не трябва да бъде страдание, за да сме добри.
Не трябва да жертваме и последния компонент от нашето “Аз”, за да сме полезни. Това е болезнена илюзия.
Не е ли истина, че е достатъчно да сме здрави, да сме адекватни и честни? Защото това което сме, това поднасяме като подарък на всеки друг около нас? Какво има в нас, какво даваме чрез поведение, емоция, мисъл?
Защото за мен най-големия подарък, който можем да направим на човечеството е, да излекуваме раните си. За да спрем да ги предаваме на другите. За да сложим край, на този психически застой и да си дарим заслужената свобода, която идва със здравето.
Автор: Надежда Рийд
