Играем със съдбата от Ледниковата епоха

АВТОР: Руслана ПЕТРОВА

Ново изследване връща игрите на шанс повече от 12 000 години назад и показва, че хората са превърнали случайността в правила много преди градовете, писмеността и първите големи цивилизации

Хвърляш нещо във въздуха. То пада. Едната страна означава едно, другата — друго. За няколко секунди си оставил решението на случайността.

Жестът изглежда толкова прост, че почти не се замисляме откога съществува. Оказва се — вероятно от изумително отдавна.

Ново археологическо изследване проследява използването на двустранни зарове сред коренни общности в Северна Америка поне 12 000 години назад, до самия край на Ледниковата епоха. Най-ранните убедителни находки са свързани с културата Фолсъм и археологически обекти в днешните Уайоминг, Колорадо и Ню Мексико. Ако анализът е правилен, това са най-старите известни убедително разпознати зарове и те предхождат най-ранните сигурни примери от Стария свят с хилядолетия.

И тук историята става значително по-интересна от едно „откриха древни зарове“.

Защото зарът е предмет. Идеята зад него е много по-голяма.

Преди градовете. Преди писмеността. Преди монетите

Преди около 12 000 години човечеството е живеело в свят, който трудно бихме разпознали. Последният ледников период приключвал, климатът се променял, огромните екосистеми се преобразявали, а човешките групи разчитали на лов, събирачество, движение и сложни социални връзки.

Нямало модерни държави. Нямало монети. Нямало писмени договори.

Но очевидно е имало игра.

Археологът Робърт Дж. Мадън от Colorado State University открива, че редица малки предмети от праисторически обекти притежават същите особености като исторически документирани зарове, използвани от коренни северноамерикански народи.

Най-древните убедителни примери идват от Agate Basin в Уайоминг, Lindenmeier в Колорадо и Blackwater Draw в Ню Мексико. Свързаните с културата Фолсъм находки попадат в контекст от края на плейстоцена.

Тоест някой е хвърлял зарове, когато пирамидите дори не са били далечен проект.

И то с няколко хилядолетия разлика.

Само че тези зарове не изглеждат като нашите

Забравете кубчето с шест страни и точки от едно до шест.

Тези ранни зарове са много по-прости — и точно затова са интересни.

Повечето представляват малки двустранни парчета от кост или дърво. Едната им страна е различавана от другата посредством резки, пигмент, гравирани линии или друга маркировка. При хвърляне предметът може да завърши с едната или другата страна нагоре.

По същество получаваме древна двоична система: един от два възможни резултата.

В исторически документираните игри група такива предмети се хвърляли наведнъж, броял се определен тип паднали страни и се натрупвали точки. Понякога заровете били хвърляни върху повърхност, друг път — в купа или кошница.

Няма никаква нужда древният човек да е познавал математическата теория на вероятностите, за да разбере практически най-същественото:

не знаеш предварително как ще падне зарът.

И именно тази непредвидимост прави играта възможна.

Как археолог доказва, че едно парче кост е зар?

Това е големият проблем в подобни сензационни истории.

Намираш малко парче кост на 12 000 години и можеш доста лесно да го наречеш каквото ти се иска. Украшение. Инструмент. Амулет. Играчка. Зар.

Мадън се опитва да избегне точно този капан.

Той започва от огромния труд на американския етнограф Стюарт Кулин Games of the North American Indians от 1907 г. и анализира 293 исторически документирани комплекта зарове. От тях извежда конкретни морфологични характеристики, чрез които древните находки могат да бъдат проверявани, вместо просто да бъдат обявявани за зарове по прилика.

Сред ключовите признаци са две ясно различими страни, подходящ материал и форма, маркировки и размер, позволяващ няколко предмета да бъдат държани и хвърляни заедно.

После изследователят тръгва назад през археологическите публикации.

И започват да излизат зарове.

Много зарове.

659 находки променят картината

Крайният набор включва 565 находки, определени като диагностични зарове, и още 94 вероятни.

Общо — 659 предмета от 57 археологически обекта в 12 американски щата, разположени върху територия от над 2,5 милиона квадратни километра.

Това е важно, защото вече не говорим за един странен предмет, намерен на едно място.

Следите преминават през огромен период от северноамериканската праистория. Зарове се появяват в археологически контексти от късния плейстоцен през холоцена и чак до историческите общества, за които вече съществуват преки етнографски сведения за игрите.

Според Мадън именно тази продължителност прави интерпретацията на най-ранните находки далеч по-силна. Те не стоят сами в археологически вакуум, а могат да бъдат свързани с хилядолетна традиция на сходни предмети и практики.

По-стари са от сигурните зарове в Стария свят с над 6000 години

Най-ранните предмети от Стария свят, които според цитираните от Мадън изследвания могат с достатъчна сигурност да бъдат наречени зарове, се появяват около 3500 г. пр.н.е. в райони като Месопотамия, Индската цивилизация и майкопската култура в Кавказ.

Фолсъмските находки са приблизително 12 000-годишни.

Разликата е повече от шест хилядолетия.

Това обаче не означава, че изследването доказва кой народ е „измислил зара“ веднъж завинаги. Археологическият архив е непълен и бъдещи открития могат да променят картината.

Науката рядко раздава вечни титли.

Засега обаче тези северноамерикански находки изглеждат като най-древните убедителни примери.

Истинското откритие може да е в човешкия ум

Заровете са интересни и по друга причина.

Когато човек създаде предмет, чийто смисъл зависи от непредвидимия резултат при хвърлянето, той практически използва понятия като случайност и вероятност, дори да няма думи или формули за тях.

Това не означава, че ловците от плейстоцена са решавали задачи по статистика.

Означава нещо по-фино.

Те са разбирали, че определено действие може да произведе непредвидим резултат и че тази непредвидимост може да бъде използвана целенасочено.

Да бъде превърната в правило.

После в игра.

После в социално събитие.

Авторът на изследването разглежда именно това като една от ранните практически стъпки в дългата човешка история на осмислянето на случайността.

Играта може да е била древната социална мрежа

Тук идва може би най-интересната хипотеза.

Игрите на шанс може да не са били просто начин древните хора да убиват времето край огъня.

Според изследването те вероятно са действали като своеобразна социална технология. Играта създава неутрално пространство с предварително разбираеми правила, в което хора от различни групи могат да се срещнат и взаимодействат.

Мадън свързва подобни игри с възможността за обмен на стоки и информация, създаване на нови връзки и съюзи и общуване между хора, които не са част от едно и също непосредствено общество.

Помислете колко модерно звучи това.

Събираш непознати хора около една обща игра. Всички приемат правилата. Има напрежение, смях, победители, губещи, размяна, разговор.

Дванадесет хиляди години по-късно правим почти същото.

Само масата е друга.

А най-голямата изненада може да са жените

В изследването има още един детайл, който заслужава особено внимание.

По-ранен анализ на етнографските сведения разглежда 131 исторически случая, при които е записан полът на участниците в такива игри.

В 81% от случаите игрите били играни само от жени. В 12% участвали и жени, и мъже, а само в 7% били записани изключително мъже.

Тук трябва да сме много внимателни.

Тези данни са от исторически документирани общества и не доказват, че жените са хвърляли и най-старите зарове отпреди 12 000 години.

Самият автор го представя като въпрос за бъдещи изследвания.

Но възможността е интригуваща. Ако сходният модел се окаже значително по-древен, жените може да са имали важна роля в развитието и разпространението на тези социални практики.

И това би направило историята още по-интересна.

Залогът вероятно невинаги е бил просто „кой печели“

Днес думата „зарове“ почти автоматично води към хазарт.

За древните общества границите вероятно са били далеч по-размити.

Игрите могат едновременно да бъдат забавление, съревнование, обществен ритуал, средство за разпределяне на ценности или начин за изграждане на отношения. При някои исторически коренни северноамерикански общества игрите на шанс действително са свързани със залози, но да превърнем всички древни находки в доказателство за праисторическо казино би било карикатура.

Археологията показва предметите.

Много по-трудно е да възстанови разговора около тях.

Не знаем какво точно са си казвали играчите. Не знаем всички правила. Не знаем какво е означавала победата във всяка конкретна общност.

Но знаем, че някой е оформял тези предмети, маркирал е страните им и ги е пазил.

Това е много труд за нещо, което няма значение.

Най-човешкото откритие

Може би затова тези малки парчета кост са толкова впечатляващи.

От Ледниковата епоха обикновено очакваме копия, лов, студ, бизони и оцеляване.

По-рядко си представяме хората да седят един срещу друг и да играят.

Да чакат зарът да падне.

Да се ядосват.

Да се смеят.

Да искат още един опит.

Археологията много лесно превръща древния човек в схема — ловец, събирач, мигрант, производител на инструменти.

А той е бил нещо много повече.

Бил е човек, който е имал свободно време. Любопитство. Съперничество. Приятели. Ритуали. Рискове. Желание за победа.

И очевидно една слабост, която сме запазили великолепно през следващите дванадесет хилядолетия:

желанието понякога да оставим съдбата да реши вместо нас.