Понякога най-интересните истории започват от нещо, което изглежда като хоби. При Мария Колева това „хоби“ се превръща в път, който преминава през изкуство, кино, пътувания и накрая се връща там, откъдето е започнал – към LARP (ЛАРП).
Какво е LARP? – ЛАРП (LARP – Live Action Role-Playing) е вид ролева игра на живо, при която участниците влизат в образ на персонажи и разиграват истории в реална среда.
Играчите използват костюми, реквизит и импровизация, за да преживеят сюжет – често вдъхновен от фентъзи, история или митология. Това е смесица от театър, игра и социално преживяване.
Говорим си с нея за изборите, които правим, за световете, които създаваме, и за границата между играта и реалността.
За тези, които все още не те познават – коя си ти и кое е най-важното, което трябва да знаят за теб?
Накратко – Мария Колева, на възраст между 16 и 70, според настроението ми, живея в Пловдив. По-разширено: Ларпър съм от 2008 г., когато бях едва на 13. Започвам с това умишлено – не само защото темата го изисква, но и защото благодарение на ЛАРП животът ми пое посоки, от които няма връщане назад. От малка съм това, което хората наричат „артистична натура“. Не знам точно какво имат предвид, но аз съм си аз и друго не мога да бъда. ЛАРП обаче разви у мен маниакална любов към литературата, историята, митологията и фолклора, философията, изкуството, лингвистиката, писането, конната езда и какво ли още не.
Едва ли беше изненадващо, че посещавах уроци по актьорско майсторство, рисуване и пеене в гимназията. След това записах „Етнология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“, а впоследствие се прехвърлих в „Социална и културна антропология“ в Лион, Франция, където завърших бакалавър и магистратура. През 2019 г. спонтанно се преместих в Лондон и започнах работа в постпродукционна кинокомпания. По време на Covid пандемията се преместих в София и работех какво ли не в киноиндустрията – от сет декоратор в киноцентър „Бояна“, сценарист и арт директор, до режисьор на видеоклипове и скрипт-супервайзор на пълнометражни филми, в доста от тях се наложи да съм и пред камерата. След това се върнах в Пловдив и започнах дистанционна работа за холандска фирма, занимаваща се с европейски проекти.
Често пътувах по света, снимах и монтирах късометражни документални филми. Днес работя в Драматичния театър в Пловдив и миналата година завърших втората си магистратура – Артмениджмънт.
И да, в промеждутъка от всичко това ЛАРП е намесен винаги и навярно стои в основата и вдъхновението за всеки мой избор.
Освен, че съм дългогодишен играч, впоследствие станах и организатор на ЛАРП игри от пловдивската компания Lore Nomads. Но може би най-важното от всичко е, че обожавам животните, имам свой измислен свят, в който се потапям, когато реалността ми натежи. Любимият ми цвят е зелено (пък съм далтонист), никога не съм яла морска храна, трубадурската музика ме успокоява, цял живот съм мечтала да свиря на лира (купих си една от TEMU, която прашасва като декор в спалнята ми). Завиждам благородно на изпълнителката Еня ( Enya) , която живее в замък с деветте си котки. Работя по въпроса да ми се случи нещо подобно. Манифестирам го.
Казваш, че ЛАРП стои в основата на почти всеки твой житейски избор и вдъхновение и започвамe да разбирамe защо. Но как това хоби влезе в живота ти? Какво те грабна най-силно – играта, хората или възможността да си някой друг за малко?
Бях още в седми клас, когато моя съученичка ми каза следното:
„Нали мечтаеш да живееш в свят като от книгите, които четем, като от Властелина на пръстените? Ами съществува?“
Спомням си, че страшно се зарадвах и я попитах в коя държава, а тя продължи:
„Тук бе, тук, в Пловдив! Имат тренировки всяка събота сутрин на Розариума.“
Излишно е да казвам, че едва дочаках уикенда. Но когато се озовах за първи път на тренировка, някак си знаех, че няма връщане назад – това хоби щеше да остане завинаги. Сега ми става мило и смешно като се сетя колко всъщност референцията с „Властелинът на Пръстените“ беше само в нашата глава. Резултат от първичното детско изумление и липсата на нещо друго, което така да ни доближаваше наяве до този магичен свят. И не ме разбирайте погрешно – просто нивото на хобито тогава далеч не беше толкова високо, колкото сега. Имаше по-възрастни хора от нас, които можеха да изглеждат „адекватно“ на тренировка. И под „адекватно“ имам предвид нещо, доближаващо се до епохално или фентъзи. Но болшинството от нас бяхме още ученици и деца.
На този етап ни беше напълно достатъчно всяка събота да се учим от по-големите и опитни играчи как да се бием с обезопасени мечове и да стреляме с лък, как да влизаме в роля, да попиваме съвети и препоръки за филми и литература и просто да си говорим с часове на поляната след тренировка – да обменяме мисли, мечти и идеи и взаимно да се вдъхновяваме.
Много силни приятелства се зародиха тогава и съществуват и до днес, понякога дори по-силни.
Установи се едно истински силно, задружно, креативно и пъстро общество, което неспирно се разраства. Удивително е как заедно, волю-неволю, допринесохме за изграждането на това хоби и станахме свидетели на промените, позитивното развитие и обновленията, които се случваха през годините. Именно поради това – и разбира се, благодарение на първите организатори на т.нар. „Драконов свят“, а впоследствие и на колегите ни от Decent Games и серийната им фентъзи игра „The Fog LARP“ – днес българският ЛАРП е на високо международно ниво. Казвам го умишлено, тъй като игрите отдавна се посещават и от чужденци. ЛАРП е невероятно хоби. Трудно може да се опише – просто трябва да се преживее.
Впоследствие всичко ти става скъпо – игрите, хората и, да, възможността да си някой друг за малко, както казват. Въпреки това аз бих поспорила – не си някой друг. Винаги си ти. Може да тестваш различни версии, аспекти и проявления на себе си, както искаш да го наречеш, но винаги си ти.
Спомняш ли си първия път, когато участва в ЛАРП – какво ти направи най-голямо впечатление?
Спомням си, разбира се, всяка игра. Тези неща трудно се забравят, особено когато имаш интензивни преживявания и си се оставил на света и на играчите около теб да те потопят изцяло. Тогава неизбежно се впечатляваш от всичко, защото го живееш тук и сега. И му вярваш. Или поне при мен е така. Това, което се случва с героя ти, впоследствие оставя отражение и върху теб. Когато осъзнаеш това, започваш да наблюдаваш и анализираш – себе си, околните, взаимодействията между хората, различните характери, силните и слабите страни – не само твоите, а и на останалите.
Ето тогава, струва ми се, започваш истински да се впечатляваш. Всеки носи частица от фолклорното минало – традиции, обичаи, песни.
Какво беше твоето първо вдъхновение и как успя да го вплетеш в ролевите игри?
Да си призная, познавах бегло нашия фолклор. Казвам го, защото тук нямам предвид „хоп-троп“, месене на питки и пеене по седянки за моми, сватби и кладенци. Говоря за познаване в дълбочина. Да, разбира се, всичко, което съм чула като дете от семейството ми и околните, е било запомнено и складирано в имплицитната ми памет и ме е формирало, без да го осъзнавам.
Дори, с риск да прозвучи нелепо, откровено не се интересувах от българския фолклор и митология. Далеч по-привлекателни ми бяха келтската и скандинавската, например. Докато учех „Етнология“ в ПУ, започнах да разбирам, че нашият фолклор и митология всъщност не са по-малко дълбоки от тези на другите народи. Напротив – започнах да виждам сходства в архетипите и да се интересувам от човешката интерпретация на сакралния свят и необяснимото, както и от начина, по който те се отразяват върху профанния, ежедневния и празничния живот.
Съжалявам, ако това ще засегне някого, но с изключение на няколко професионални ансамбъла, разбира се, „Мистерията на българските гласове“, „Трио Българка“ и някои други съвременни творци, някои от които вплитат различни стилове музика с български народни мотиви – до ден днешен изпитвам известно разочарование от начина, по който българският фолклор се популяризира масово. Често се среща с опростени или комерсиални форми – нискобюджетни видеопродукции, прекомерно осветление, синтезатори, или еднотипни изпълнения на стари песни. Това е далеч от богатството, дълбочината и мистерията, които той носи.
И макар да разбирам необходимостта от масово достъпно развлечение, не мога да скрия гнева си, когато културното наследство се опростява и „опростачва“ по начин, който не се доближава и бегло до неговата истинска стойност.
Надявам се, че повечето хора биха се съгласили с всичко това. Но на народа му дай да иде “на прасе” и да танцува “Бяла роза” по улиците. И, разбира се, няма лошо, но не е това българският фолклор. Или поне не само това.
Моят партньор е танцьор в професионален академичен български фолклорен ансамбъл, и благодарение на него и обкръжението му разбирах от първо лице колко голяма дълбочина и смисъл има във всяко движение, обичай, легенда и предание.
За щастие, той е основният организатор от страна на Lore Nomads за предстоящата ни игра„Древни Корени: Проклятието на Родозем“, която ще се състоиот 23 до 26 юни.2026 г. в Археологическия и исторически резерват „Боженци“
Наши партньори са Академичният фолклорен ансамбъл към АМТИИ Пловдив, а ко-организатори са приятелите ни от Yellow Madhouse – български творчески колектив, базиран в Лондон, специализиран в създаването на съдържание за настолни ролеви игри (TTRPG), вдъхновено от славянския фолклор. Техният дебютен проект, The Devil’s Bridge, е приключение за 5-то издание на Dungeons & Dragons, което съчетава митове и легенди от славянската култура с класическо фентъзи.
Колкото до главната ни цел, тя е именно с всеобщи усилия да създадем ЛАРП игра, вдъхновена от българския и славянския фолклор, и да предадем по един по-атрактивен начин (отвъд музейните институции и концертните зали) богатството на българското и славянското нематериално културно наследство.
Наскоро си защитила дипломна работа с отличен успех, а темата ѝ почти описва това, което правиш днес. Практиката ли те доведе до дипломата или дипломата до практиката?
И двете ми магистратури са изцяло свързани с ЛАРП. Първата изследваше как ролевите игри на живо могат да се използват за личностно развитие, социална и културна ангажираност, както и терапевтични цели. Втората се фокусира върху организирането на ЛАРП с фолклорни мотиви като инструмент за популяризиране на нематериалното културно наследство. Така че, да, практиката ми очевидно е предопределила академичните ми изследвания.
И какво ли още не…
Как изглежда един ЛАРП „от кухнята“ – от първата идея до момента, в който участниците се потапят в света и започват да действат?
Най-често всичко започва с въпроса: „На каква игра бихме отишли и самите ние?“. Колкото и егоистично да звучи, това е нашият вътрешен компас. Стремим се да създаваме игри, които предлагат интензивни преживявания, морални дилеми, среща със страхове и ситуации, които не се случват в ежедневието – но ако някога се случат, човек би бил една идея по-подготвен. Вдъхновението идва от истории, сънища, книги, филми и други игри, било то настолни или компютърни. Това е сравнително лесната част. По-предизвикателната започва след това – проучване, четене на различни източници, търсене на референции, изграждане на нов и уникален свят и поставяне на неговите рамки.
Следват сценарий, персонажи, потенциални конфликти и повратни точки, правила, логистика.
Процесът е като едновременно да напишеш книга и да заснемеш филм по нея – защото написаното трябва да оживее чрез костюми, декори, реквизит и внимателно изградено преживяване, което да бъде смислено и потапящо.
Може би най-трудното е да предвидиш къде нещо би могло да се обърка.
При игри с над 120 участници и без строго фиксиран сценарий всеки играч може във всеки момент да промени посоката на събитията – и често го прави. Можеш да си подготвил 30 варианта на въпроса „Как играчите биха реагирали, ако…“, но те непременно ще измислят 31-вия и ще направят 32-рия. И именно това е супер, защото ЛАРП учи – и играчите, и организаторите – на бърза реакция, адаптивност и вземане на решения във форсмажорни обстоятелства.
Но се разделяме по департаменти, тъй като игрите се правят в продължение на месеци. Работим структурирано – имаме хора, които създават сюжетната линия и дизайна на света, други работят по механиките и правилата на играта, разписват куестовете и мислят загадките, арт департаментът е ангажиран с изработката на реквизит и костюми, имаме отговорници за логистика и настаняване, комуникация и социални мрежи, видео съдържание, илюстрация, хореография. Разбира се, най-често сме поливалентни и не е изключено да превключваш от една задача на друга. Важното накрая е всеки елемент да си дойде на мястото и да стане част от цялостната картина.
След няколко творчески кризи и поне дузина разгорещени креативни спорове (както ги наричаме за помпозност, а всъщност са си чисти караници), всичко постепенно се подрежда като пъзел. Магията идва в момента, в който светът оживее на терен – когато онова, което си планирал и изграждал месеци наред, започне да диша самостоятелно и да се развива и отвъд теб.
Кое е най-трудното в цялото начинание, което хората не предполагат?
Всичко, което описах по-горе и най-вече денонощията, прекарани в къртовски труд. Но това е един вид нашият наркотик. Подобно на творец, на когото му е дошла музата – няма делник, няма празник, няма такова нещо като режим на сън. Като се замисля, повечето от нас не знаят какво е режим. В нашите три екипа, които работим по „Древни корени“ всички сме творци и имаме нужда да изливаме някъде тези идеи, тези магични светове, имаме неутолима жажда да създаваме. Тресе ни жесток творчески работохолизъм. Ако не е това, започваш да се задушаваш.
Имало ли е момент, в който си си казвала: „Защо изобщо се захванах с това?“
Момент ли? В интензивни периоди ежедневно си задавам този въпрос. После паля цигара, паля един двуминутен скандал, който най-често изяжда партньорът ми и сядам да си доработвам. Всъщност с него най-люто сме се карали, като се замисля, но е неизбежно. След основната си работа понякога работим по още 12 часа върху играта. Понякога се чудя как успяваме да съчетаваме всичко, а понякога не се чудя – просто знам, че не успяваме.
Всичко това някак си го приемам за нормално от гледна точка на това, че да, и двамата сме работохолици и перфекционисти, проектът е изключително сантиментален за нас, както и, разбира се, за всички от екипа. Влагаме наистина огромен труд, желание, отдаденост и усилия да направим една наистина добра игра. Залива ни муза свише, адреналин, стрес, страх и всякакви други нормални човешки емоции, понеже обичаме онова, което правим и тук няма място за никакви компромиси. Все пак играчите ни гласуват доверие и очакват качествен продукт. Ние сме длъжни да им го предоставим, отвъд това, че отиваме да се забавляваме. Това, поне за мен, е най-маловажното. Забавлението си е забавление с и без игра – ЛАРП обществото го може. Другото е по-трудно за постигане.
Всеки ЛАРП се нуждае от хора – приятели, съмишленици, екип. Как намираш своите хора и какво не би могла да направиш без тях?
Ние сме си се намерили. Без тях най-вероятно нито щях да ходя на ЛАРП, нито щях да организирам ЛАРП-ове. Преди всичко, това са скъпоценни ярки индивиди и ги обичам безрезервно, всеки с лудостите му. Приятели сме от деца и това улеснява, но и често утежнява нещата – трудно е да слагаш границата между приятелството и работните отношения, но се налага.
Искам да изкажа специални благодарности на моя екип: Златко Шарков, Мартин Христов, Христо Христов, Стоил Монев, Николай Салутски, Лукас Илиев, Стелиана Шаркова, Кристиян Проданов, Кирил Карудов.
Както и на нашите партньори: Академичен фолклорен ансамбъл при АМТИИ “Проф. Асен Диамандиев” .
Специални благодарности на МАИР “Боженци” за доверието и предоставянето на терен.
Какво се случва зад сцената, което никой не вижда – повече хаос или повече магия?
В препродукция има и от двете. На терен – повече хаос, магията е при играчите, не при организаторите. Нашата награда идва постфактум, когато разберем, че играта им е харесала.
Има ли момент, в който играта спира да бъде просто игра и се превръща в нещо много лично и истинско?
Ако не e лично, не е истинско.
Какво би искала да се случи с твоите ЛАРП проекти с времето – какви мечти имаш за тях?
Да ми купят замък. Шегувам се, може би бих искала с екипа ни да направим игра извън страната? Не знам, всъщност. Мечтая да не спираме да творим.
Какво би казала на хората, които все още смятат, че това са „глупости“ или „игри за деца“?
Ще им кажа, тогава, да оставят децата да вярват в небивалици – поне в това някои още ги бива. Другото, което бих им казала би било „Те много хора така казваха.“ Това хоби е всичко друго, но не е детско и, все пак, да знаят – статистиката показва, че веднъж дойдеш ли на ЛАРП – it cannot be undone.
Когато ЛАРП-ът приключи и хората се върнат в ежедневието, какво се надяваш да отнесат със себе си?
Смисъл извън персонажа и незабравими споделени моменти, за които да разказват. В този ред на мисли, аз, например, не бих се занимавала да чета детски приказки на децата си някой ден. Имам материал да не повторя история поне докато станат на достатъчна възраст, че те самите да започнат да ходят на ЛАРП. Имаме немалко родители в ЛАРП обществото, които впоследствие доведоха и децата си, както и обратното.
Ако трябва да избереш една сцена или момент от игрите, които си организирала или в които си участвала, кое те е докоснало най-силно и защо?
Не са един или два момента, но винаги са онези, които ме разтърсват или трогват емоционално, дори извън персонажа. Тогава е изключително трудно да останеш в образ или да направиш така, че емоционалният отклик да е и в унисон с героя, който играеш. Особено ако дадена ситуация ти напомни за преживяна случка в реалния живот – има един такъв момент на едно рязко, понякога болезнено вадене от образ. Не знам как да го опиша, представете си актьор да играе на сцената и по време на представление някой от публиката да се разкрещи „Недей да плачеш! Това е само театър! Ти не си този образ, ти си актьор!“. Професионалистът би го отиграл, но със сигурност, ще го извади за секунда от образ, дори самият факт, че си регистрирал чутото.
При нас, понякога, се случва нещо подобно:
Iграеш си ролята и изведнъж се случва нещо, което те връща в ежедневието – някакъв спомен, нещо вече преживяно, понякога може и да е нещо, което те е травмирало. На ЛАРП се обръща много сериозно внимание на това да се уважават и пазят границите на играча, неговото достойнство, физика и психика.
Ето още един пример, че ролевите игри на живо са всичко друго, но не и детски. В този ред на мисли, тежки емоционални преживявания съм имала може би на всяка игра, но само веднъж ми се е случвало да не мога да остана в образа си заради наистина силна натоварена сцена. Тогава се наложи се да се скрия за 10 минути в гората, да се нарева, да осмисля травмата и страха си и чак след това да продължа.
Не знам дали важи за всеки играч, но повечето знаем, че границата между нас самите и персонажите, които играем, е тънка и никак не изключено да се залуташ някъде между двете, колкото и да гледаме да го осмисляме на момента и да го редуцираме. Има редица научни обяснения и терминологии за този феномен, но ако отворя тази тема, интервюто ще стане още по-безкрайно, отколкото вече е. Мисля, че е време да приключваме и трябва да дадем златен медал на онзи, който стигне до края на интервюто. – Смее се звънливо Мария.
Всичко, което описваш звучи толкова интересно и вълнуващо! А сега за финал – какво би казала на онези хора, които още не са идвали на ЛАРП? И как могат да станат част от това, което правиш?
Да дойдат на ЛАРП. И следете сайта и Facebook страницата ни!
Един съвет от нас: Ако досега не сте се посещавали с ЛАРП, може би е време. Защото някои светове не се разказват – те се преживяват!
Автор: Радост Филипова
