Великите жени на България!
Осми март е Международен ден на жената, който почита борбите на жените за равни права по цял свят.
„Честит 8 март, мамо!” -няма нужда да се хващаме на бас, че сте го писали с детския си почерк, украсено с много сърца и с вложена много любов. С годините на израстване сте свикнали да честитите празника: на съученички, приятелки, колежки, роднини и др. Или пък усмихнато приемате букети, поздравления и подаръци!
Може и с презрителна гримаса да отхвърляте „тоя комунистически празник”…
Голямо объркване цари около датата 8 март и си струва да си припомним какво се чества на нея.
История…
Този празник днес отразява всички лица на жената!
Празникът на майките
Празникът на майките – ние, като техни деца, им отдаваме своята почит. Станалите майки, получават на свой ред картички, стихчета, детски рисунки и цветя, дори подаръци. Е, как да не се харесва този празник?
Празник на жената
Някои жени очакват признание за значимостта си от любимите си мъже. И да, това се изразява в подаръци, цветя, поне малко по-различно отношение от другите дни. Необвързаните си организират излизане по женски, за да се вдъхновят от женската си сила и независимост и да я демонстрират в екип. Все още в много предприятия и фирми мъжете почитат колежките си по някакъв начин – независимо, дали идва от ръководството, или спонтанно. Тогава 8 март става и забавен, но не по-малко значим!
История на 8 март
Празникът има много лица, много поводи за дискусии за тези, които искат да ги намерят. Но, истината е, че се е деформирал и малцина си спомнят откъде идва поводът, защо е точно тази датата. Преди всичко останало – той е празник от жената за жената. Очакванията към мъжете или децата всъщност са съвсем неоснователни. Да бъде обявен 8 март за Международен ден на жената от ООН през 1977 г. има толкова важни причини, които нямат нищо общо с майчинството и любовта, или пък политическите режими.
8 март е денят, в който жените, си припомнят и почитат всички онези техни сестри в миналото, които са проправяли пътя до тук – да бъдат независими финансово, да имат равни права спрямо мъжете във всяка сфера на живота. С което задълженията им само се увеличават, но това е друга тема… Доколко успяват в постигането на признание от тяхна страна – също. Можете ли да си представите, че зад всяко едно действие на дамите днес стоят митинги на работнички, демонстрации, насилие, пламенни речи на трибуни пред вдъхновено множество и тих психологически тормоз у дома и на работа !?
История, градена от малки триумфи, като правото да има еднаква тоалетна за жени и мъже, или големи – като правото да гласуват и да бъдат избирани. Толкова много жени по света са били пионери в толкова много области, че е трудно да обхванем с поглед цялото това наследство, което днес малко или много приемаме за даденост.
Родното ни наследство от силни жени
Нашето родно наследство също изобщо не е за пренебрегване. Да си спомним за жените хайдути, първите светски учителки и интелектуалките! За жените партизанки, за милосърдните сестри по фронтовете на толкова много войни, за жените героини на социалистическия труд, за всички онези жени, които са били първи в професията си, а после са я преподали. Имената им се нареждат в световната история на женското движение за еманципация, рамо до рамо с техните сестри.
Жените в българската история, с които да се гордеем!
По света България е известна с красивата си природа, лековитите билки и розовото си масло, с археологическите паметници, с храбрите мъже, оставили костите си на Шипка, в борбата за свобода на страната и народа ни. Но, освен всичко това, България трябва да се гордее и с великите си жени, изиграли важна роля в обществения живот на страната и стоящи не по-ниско от имена като: Васил Левски, Иван Вазов, Христо Ботев, Петър Дънов, Борис Христов и др.
В деня на жената, освен цветята и подаръците, нека да си спомним за онези български жени, допринесли за развитието на България и спомогнали страната ни да бъде такава, каквато я познаваме днес. А, също и да си припомним какво значи да бъдеш велика жена и велика личност!
Румена Георгиева Павлова
Румена Георгиева Павлова (1829 г. – 1862 г. или 1895 г.) е сред малкото жени-хайдути.
Според нейния баща Георги Павлов дъщеря му Румена се е родила в най-неподходящото време, когато дните са били неспокойни и мътни. През 1856 година тя излиза в гората като хайдутин и организира чета. Стоян Ковача е първият, който се присъединява към четата и става неин байрактар. Действа в Горноджумайско, Осогово и Беласица, като достига веднъж и до Враня. Версиите за смъртта на Румена войвода са две. Според едната са убити 1862 година заедно с байрактаря си след предателство от техен четник. Според други сведения двамата оцеляват, но четата се разпада и Стоян и Румена заминават за Австро-Унгария, и се заселват в град Арад или Букурещ, в днешна Румъния, където остават до края на живота си.
Интересно! Ледник Румяна войвода в Антарктика носи името на българската жена-хайдутин!
На 13 януари 2017 година бе премиерата на филма „Воевода“, който ползва като сюжетна линия живота на Румена войвода.
Д- р Тота Венкова
Д- р Тота Венкова е първата жена лекар в България, милосърдна сестра, после и лекар на фронта, до последно упражнявала професията си безплатно.
В периода 1899 – 1900 г. работи като училищен лекар при Софийска девическа гимназия. По здравословни причини напуска държавната лекарска служба през 1901 г. и преминава на частна практика в двуетажната си къща на ъгъла на ул. “Солунска” 13 и ул. “Христо Белчев”, където открива безплатна женска консултация. Там тя приютява бедни и изоставени жени, за които се грижи и лекува.
Самата д-р Венкова не създава семейство, но помага на племенниците си – Тота, Иван и Кина да получат добро образование.
В края на живота си д-р Тота Венкова завещава цялото свое имущество на народа си. Според оставеното от нея завещание, което се изпълнява едва през 1932 г., тя дарява на Софийския университет 40 000 лв. (тогавашни пари), на Искрецкия санаториум за гръдно болни „Фердинанд I“ – 500 000 лв., за да се обзаведе павилион с 40 легла за лечение на туберкулозни деца и на Габровското девическо училище – 500 000 лв. Умира на 23 декември 1921 г.
През 1997 г. мощите на д-р Тота Венкова се пренасят в родното й място – гр. Габрово.
Габровската окръжна болница, днес МБАЛ, носи името ѝ. На 12 май 2005 г. по случай 150 години от нейното рождение, лекарката е обявена за почетен гражданин на Габрово. Поставена е паметна плоча в центъра на града, в сградата, в която тя е живяла .
Анастасия Димитрова
Анастасия Димитрова – Родена е в Плевен на 12 май 1815 г. Дете на бедни родители, майка ѝ е прислужница в дома на врачанския епископ Агапий. Отначало учи при своята благодетелка, майката на епископа. По-късно продължава образованието си в Калоферския девически манастир (1840 – 1841). Обучава се не само при калугерките, но и при учители като Ботьо Петков, Райно Попович, Брайко Генович (до 1839 г.). Изучава история, география, аритметика, граматика, което я прави първата жена в историята на България, която изучава толкова много предмети!
През октомври 1841 г. открива в родния си град Плевен първото светско девическо взаимно училище, което се издържа от Агапий. Възпитаничките ѝ усвояват и гръцки. През 1845 г. при Анастасия Димитрова учат около 90 момичета от Плевен, Ловеч, Троян, Търново, Враца и др. Завършилите училището девойки стават учителки или откриват нови взаимни училища в други градове – Свищов, Враца, Ловеч.
След като се омъжва (1852), Анастасия Димитрова напуска училището. Тя, както и бившата ѝ ученичка Мита Гегова, преподава частно в дома си на около 10 девойчета. Посвещава на педагогическа дейност повече от 50 години от живота си.
Докато някои от новосъздадените светски девически училища възникват по почин на гражданите или на отделни просветни дейци, във Враца и по други места ученичките на Анастасия Димитрова сами раздвижват и тласкат напред девическото образование. Такава енергична учителка и една от първите ревнителки на девическото образование във Враца и страната е Цвета (Кета) Кръстенякова. Други ученички на Анастасия Димитрова също откриват девически училища, сред тях Парашкева Нейкова – в Ловеч, а Пелагия – в Свищов. През 1858 г. Сава Филаретов отваря първото девическо училище в София.
Твърде набожна, Анастасия Димитрова отива на поклонение в Йерусалим, където приема монашество под името Ана и скоро след това умира.
Райна Касабова
Райна Касабова е първата жена пилот в света, участвала в боен полет през 1912 г. Родена е на 1 юли 1897 г. в Карлово. Завършва самарянски курс през 1912 г. По време на Балканската война служи като доброволка – самарянка в Първа полева подвижна болница край Одрин.
На 30 октомври 1912 г. лети като пилот наблюдател със самолет „Воазен“ над Одрин с командир подпоручик Стефан Калинов и механик Илия Младенов, което я прави първата жена в света, участвала в боен полет. Излитат от Мустафа паша, като полетът им продължава 43 минути. От самолета тя хвърля позиви с призив за спиране на кръвопролитията над позициите на противника в Одрин. Почива в София на 25 май 1969 г. През 2009 г. ледник “Райна Касабова” на Земя Греъм в Антарктика е наименуван на Райна Касабова.
Мария-Луиза Досева
Мария-Луиза Досева – първата дипломирана жена архитект. Завършва университета в Дармщат през 1917 г. Родена е на 8 септември 1894 г. в гр. Търговище в семейството на известния адвокат, търговец, банкер и народен представител в Обикновеното народно събрание от 1893 г. до 1919 г. Константин Досев. Първоначално учи в родния си град, а гимназиалното си образование започва във Велико Търново, завършва го във Варна. Рисува великолепно върху коприна, отличничка е на випуска си и получава награда от Министерство на образованието.
След завършване на средното си образование тя избира архитектурата. Записва специалността в Техническия университет в Мюнхен, но високият успех и препоръките се оказват безсилни пред статуквото, че за архитекти се обучават само мъже. Амбициозността и силното ѝ желание да се занимава с проектиране на сгради я отвеждат към друг технически университет в Германия – в Дармщат, където властите се оказват не толкова консервативни и издават специално разрешение за следването ѝ като редовна студентка през 1913 г.
Мария-Луиза „попива“ с интерес лекционния материал, но и старата архитектура и историческите артефакти в германския град. Младата българка се дипломира с мечтаната специалност „архитект“ на 20 декември 1917 г.
Следдипломната си практика като инженер-архитект Досева провежда в инженерно-архитектурно бюро в район Стара Загора – Хасково и към архитектурния отдел към Окръжно инженерство в Бургас. Атестатът и на двете места е отличен.
…може да практикува специалността си
Въз основа на дипломата и положителния атестат от стажа, Министерството на обществените сгради, пътища и благоустройството удостоверява, че „госпожица Мария-Луиза Досева може да практикува по специалността си“.
Така тя става първата архитектка в България, практикувала 53 години, дипломирана само седмици след Елена Маркова, която обаче се отказва от попрището при омъжването си.
Арх. Мария-Луиза Досева-Георгиева умира на 11 април 1975 г. в Бургас.
Арх. Досева-Георгиева проектира едни от емблематичните сгради в Бургас, останали като архитектурни паметници от ХХ век: хотел „Булевард“ в началото на ул. „Александровска“ откъм ЖП гарата, който е построен непосредствено след Първата световна война (по-късно е преименуван на „Чехословакия“) и носи белезите на немския сецесион – богато украсена фасада с абстрактни геометрични плетеници, заимствани от източните „арабески“, флорални орнаменти, глави и медальони. През 1923 г. арх. Досева-Георгиева проектира къщата на известния по онова време търговец Петър Чюлулов и съпругата му Невена, в която живее по-късно и Курт Якубовски – директор на предприятие за солопроизводство „Гларус“ и немски консул в България. Нейни проекти са и къщата на Георги Попаянов, къщата на Кюлинов, на адвоката Шейретов, вилата на д-р Д. Кьорчева в Несебър, къщата на д-р Арнаудов в Ямбол и др.
След 1947 г. е инвеститор-контрольор на Районната Проектанска организация в Бургас.
Узаства активно в различни социални дейности
Младата българска архитектка участва активно и ефективно в различни социални дейности. Тя подпомага благотворително дружество „Милосърдие“ и сътрудничи за основаването на професионално шивашко училище за момичета и домакини в Бургас. Участва и в инициативи на женско дружество „Самосъзнание“ в града, където инициира и съосновава първата детска градина.
След нелепата смърт на мъжа си през 1947 г. продължава да работи без прекъсване до 1973 г.
Съюзът на архитектите в България на свой извънреден конгрес (юни 1968 г.). я провъзгласява за „Почетен член на Съюза на архитектите в България“ и я награждава със златната значка на Съюза и почетна грамота за цялостната ѝ дейност и я провъзгласява за почетен член на САБ.
Носител е и на орден „Майчина слава“ за раждането и отглеждането на четири деца.
Станка Николица Спасо-Еленина
Станка Николица Спасо-Еленина ( 1835 – 1920 г. ) е първата поетеса и преводач, която приема това за професия, сред първите български поетеси и първата българка отпечатала стихотворение.
Родена в село Арнаут (днес Пороище), Разградско през 1835 г., почива в Разград през 1920 г. Тя учи при бъдещия си съпруг възрожденеца Никола Икономов. Той е роден в Жеравна през 1820 г., създава първото взаимно и първото класно училище в Разград, автор е на книгата „Земледелие“, с която поставя началото на селскостопанската литература в страната. Двамата се женят през 1852 г. Той приема църковен сан през 1874 г. и става свещеник. Събужда у нея интерес към руската и сръбската литература.
Станка Икономова работи като учителка в девическите училища в Разград до 1866 г. и в Русе от 1866 до 1871 г. След това се завръща и учителства в Разград до края на живота си. Членува в разградското женско дружество, дарителка е на женското благотворително дружество „Ступанка“.
Станка Николица Спасо-Еленина е първата преводачка в България на произведенията на Доситей Обрадович. През 1853 г. издава части от негови съчинения под заглавие „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“, с което се утвърждава като първата българка, поставила открито въпроса за еманципацията на жената. Книгата е въведена като учебно помагало в някои български училища през Възраждането.
Станка Николица е сред първите български поетеси. Подготвя за печат преводите на „Многострадална Геновева“ и „Касиа царица“, неин роман, който не успява да издаде.
Райна Княгиня или Райна Попгеоргиева Футекова
Райна Княгиня или Райна Попгеоргиева Футекова – родена 18 януари (6 януари стар стил) през 1856 г. – Дипчева е ушила българското знаме за Априлското въстание, когато е само на 20 години! Тя е била учителка в девическото училище в родното Панагюрище и акушерка.
В деня на обявяване на въстанието тя е държала знамето редом с Бенковски. След потушаването му е заловена от турците и подложена на зверски мъчения – държана е без хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. С помощта на европейски дипломати, Райна е освободена от затвора и пак благодарение на тях заминава да учи медицина в Москва. Когато се връща в България, става първата дипломирана акушерка у нас.
Тонка Обретенова ( Баба Тонка)
Тонка Обретенова ( Баба Тонка) – родена през 1812 г. в село Червен, Русенско. Включва се в организираната националноосвободителна борба. Оказва сериозна организационна, морална и финансова помощ на Русенския частен революционен комитет. Съратник и доверено лице на Васил Левски.
Нейният дом е сигурно убежище и организационен център на революционните дейци. Вероятно сте чували думите: „Четирима сина загубих – двамата не са живи, другите – полуживи. Но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв“. Те са изречени от Тонка Обретенова – едно голямо име в българската история, което всеки трябва да знае.
Елеонора Българска
Елеонора Българска – Дъщеря на Хайнрих IV Ройс цу Кьостриц, втора съпруга на цар Фердинанд I и с близки роднински връзки с руското императорско семейство, Елеонора се оказва изключително интересна личност, допринесла много за България. Неслучайно е била така обичана от българите. През 1910 г. със заповед на Министерството на правосъдието инициира създаването на фонд за събиране на средства за създаването на институти за глухи и слепи деца, носещ нейното име „Царица Елеонора“.
В резултат от брака с Фердинанд тя получава титлата „княгиня на България“, а няколко месеца по-късно, след обявяването на независимостта на България от Османската империя на 22 септември 1908 г., титлата ѝ е променена на „царица на българите“. Тя създава Детския санаториум за лечение на костна туберкулоза край Варна. Благодарение на нейната намеса е спасена от събаряне Боянската църква. Царицата организира курсове за милосърдни сестри по време на войната и самата тя участва като такава на фронта. Основава Българския червен кръст заедно с Клементина Бурбон-Орлеанска, както и подпомагащото го женско дружеството „Самарянка“.
Слава Севрюкова
Слава Севрюкова – За ясновидските способности на тази уникална жена, България разбира чак след 1989 г. – малко преди нейната смърт (1991 г.). Талантът за предсказване на бъдещето явно се предава от майка на дъщеря. Майка ѝ и баба ѝ са се славели с точните си прогнози, освен с билкарството и лечението с народна медицина. Дълго време за личността на Слава и нейните предсказания не се говори нищо, тъй като комунистическият режим не позволява „тайните“ да излизат наяве. Говори се само за Ванга, за която много сведения сочат, че е съдействала на комунистическата власт, заради което, дори и да е имала умение да предсказва, го е загубила.
Слава Севрюкова прави изключителни тълкувания на Библията и провежда психотронни сеанси (изследвания със силата на мисълта) заедно с доц. Иво Лозенски – още една причина да е недолюбвана от властите. Записки от тези сеанси са публикувани в монографията „Психотронни изследвания на микросвета“. Едно от предсказанията ѝ гласи:
„Не бойте се, България никога няма да се изгуби от света, за разлика от други държави! Докато има живот на Земята, българите не ще изчезнем. Затова, казвам ви, богоизбрани сме. Други народи ще се заличат – ние не!“
„Хората ще заживеят обединено. Границите ще отпаднат, но отделните народи ще запазят самобитност. Едва тогаз България ще роди значими политици – обединители. Големи умове, помнете, предстои да излязат от нашето племе. Със световен принос в много области на човешкото знание – наука, философия, изкуство. Тогава страната ни ще е повече от Швейцария. Ще се превърне в малък примамлив световен оазис.“
Пак тя е тази, която казва, че Музикалният театър в София няма да загине, защото до него се намират костите на Левски, те го пазят!
Елена Николай (Стоянка Савова Николова)
Елена Николай (Стоянка Савова Николова) – най-голямата българска оперна певица, известна и обичана в цял свят. Родена е през 1905 г. в Церово, Панагюрско. Завършва Американския колеж в София и въпреки изключителния ѝ глас, не е приета да учи в Консерваторията. След това заминава за САЩ, където за кратко учи философия. След изключително авантюристичен път към Италия е приета в Академия „Джузепе Верди“ първа сред всички кандидати и получава държавна стипендия. Разбирайки колко напред са кандидатите за оперна кариера в музикално отношение, тя се записва в Музикалното училище в Милано (тъкмо тези училища дават реална музикална подготовка, академията е само за шлифоване на гласа).
Още щом я вижда на изпита за Академията, професор Винченцо Пинторино я кръщава „Лъвицата“. Елена живее в крайна бедност и понякога се случва да се храни веднъж на два дни, но никой не разбира за това. Още тогава тя притежава кралска гордост и достойнство. Голямата мечта на Стоянка е един ден да пее с „безсмъртния“ Пертиле, без да предполага, че само няколко години по-късно ще бъде неговата любима партньорка. Още докато учи, тя научава всички мецосопранови роли, които се пеят в италианските театри.
Новото име
Псевдонимът си тя получава след провал на неин спектакъл в Малта. Когато се прибира в Милано, нейният импресарио и професор Пинторино ѝ предлагат да си смени името, защото и най-малкия провал за чужденка може да се отрази на кариерата ѝ. Тогава я кръщават Елена, защото прилича на Черногорската царица, а Николай идва от фамилията Николова. Новото име ѝ донася невероятен късмет. Кариерата ѝ тръгва стремглаво нагоре, белязана от две щастливи „случайности“. Замества звездата Пирацини в „Джоконда“ и тогава всички ценители и импресарии разбират, че се е появило новото вокално и артистично чудо. За кратко време изпява целия репертоар на „Ла Скала“, и то във време на изключителни оперни величия.
За изключителния ѝ български характер говори скандалът, разразил се във фоайето на „Ла Скала“. Там Елена забива шамар на най-големия музикален критик на Италия – Абиати пред стотици хора, защото си е позволил публично да обижда родната ѝ страна. За което я уволняват, но обществеността и публиката принуждават директорите на „Ла Скала“ да коленичат пред нея, само и само да се върне в театъра. На вратата на нейната гримьорна и до днес стои златна табела „Тук се обличаше за спектакъл в продължение на 17 сезона великата Николай.“
Тя е и единствената, пред която великата оперна певица Мария Калас се е разтрепервала, само щом я види!
Яна Язова (Люба Ганчева)
Яна Язова (Люба Ганчева) – Родена през 1912 г. в Лом. Баща ѝ е доктор по философските науки, завършил в Цюрих, а майка ѝ е дъщеря на известен търговец от Цариград. Прадядо ѝ – Христо Стоев Дрянков е вуйчо на Христо Ботев. Яна завършва Първа девическа гимназия, а след това „Славянска филология“ в Софийския университет. Още тогава красотата и поетичният ѝ талант са забелязани от мнозина, един от които е известният професор Александър Балабанов. Той я насърчава да бъде още по-критична към себе си в писането и ѝ дава псевдонимът, описващ я дори по-добре, отколкото стиховете ѝ.
Поезията на Яна Язова разкрива най-тъмните краски на живота. Тя пише за хората, които са на дъното на обществото – просяците, проститутките. Героите в нейните романи („Анна Дюлгерова“, „Капитан“) са свободомислещи, с бунтарски дух. Тя винаги се стреми да изтъкне необикновената личност.
През 1944 г. пише историческия роман „Александър Македонски“, който е унищожен още в печатницата при бомбардировките над София. Заради нежеланието ѝ да приеме новия художествен похват – т.нар. „социалистически реализъм“, Яна е отлъчена от писателския кръг и обществения елит. Никой не желае да издава книгите ѝ. През 1960 г. се осмелява да представи ръкопис на романа си „Левски“ пред издателство „Народна култура“, което се съгласява да го издаде, но малко след това директорът на издателството Пелин Велков променя решението си – досещате се защо.
Историческите романи
Яна пише романите „Бенковски“ и „Шипка“, които заедно с „Левски“ образуват забележителна трилогия, достойна да бъде включена в училищната програма. Следва „Соленият залив“, който смело обрисува събитията след 9-ти септември, Народния съд, престъпленията на комунистическата партия и беззаконието. За жалост, книгите ѝ не виждат бял свят приживе. Тя живее сама, в изолация и нищета дълги години, забравена от всички. Или почти всички. Половината от апартамента е продадена на Димитър Алтънков от УБО и личен фотограф на Тодор Живков. Появата на този нов съсед е меко казано съмнителна.
Яна Язова умира при неизвестни обстоятелства. Открита е мъртва в малкия апартамент на ул. „Раковски“, останал наследство от родителите ѝ в края на юли 1974 г. Апартаментът е преровен, има свидетелства, че поетесата е измъчвана, удушена с колана на халата си, а вещите ѝ са откраднати. Тъкмо тогава изчезват оригиналите на непубликуваните ѝ романи. Откраднати са от Николай Хайтов, за който подобно провинение не е първо и последно. Намерени са само чернови, благодарение на които са издадени години по-късно. Димитър Алтънков купува и другата, вече свободна половина от апартамента ѝ, с което само затвърждава съмнението кой може да е пожелал смъртта ѝ и защо.
За жалост, Яна Язова получава признание чак сега, много години след като нея вече я няма, както се е случвало с много български таланти. Романите ѝ обаче остават като наследство за българския народ и са повод за гордост за едни и срам за други.
Вангелия Гущерова ( Баба Ванга)
Вангелия Гущерова ( Баба Ванга) е родена на 31 януари 1911 година в град Струмица, Югославия. Тя е прочута в целия свят със своите пророкувания и е призната за феномен, който има дарбата да предсказва бъдещето. Наричат момиченцето Вангелия- носителка на блага вест. Тригодишна тя загубва майка си, а баща й заминава на фронта по време на Първата световна война. Така израства почти сама, а когато е на 7 години баща й Панде се жени повторно. През 1923 г. семейството се мести в Ново село и там Ванга преживява голямото нещастие в живото си. Когато отива до Ханската чешма, заедно със свои братовчедки, се вдига страшна буря и ветровете я отпращат на 2 км. навътре в полето. От пръстта и праха тя изпитва режеща болка и не може да отвори очите си. Следват три неуспешни операции, след които тя остава напълно сляпа едва на 12 години.
В този период започват да се случват и някои необикновени събития- тя често “сънува”, чува гласове, има видения, разговаря с мъртвите и растенията, предсказва събития, които се сбъдват с изключителна точност.
Пророчица
На 5 април 1941 г., й се явява конник с думите: “Утре започва войната!” И наистина, още на следващия ден германците нападат Югославия и Гърция. Цяла година почти не спи и денонощно приема посетители, за да ги известява за техните живи или убити роднини. От тогава това става същността и призванието на нейния живот, дори след като се омъжва за Димитър Гущеров и се мести да живее в Петрич. През 1966 г. Ванга била поканена в София да кръсти сина на свои приятели. Писателите Венко Марковски и Иван Аржентински, почитатели на нейната дарба, използвали случая да я представят на Тодор Живков. Благодарение на него от следващата година тя става първата щатна гадателка в комунистическа България със заплата от 220 лева. Същевременно Ванга се превръща в обект на изследване.
Според проф. Георги Лозанов, който е започнал изследванията й още в края на 50-те години, Ванга е парагност – пророк, който може да предсказва бъдещето.
Малко преди смъртта си в местността “Рупите”, недалеч от Петрич, Ванга построява църквата “Света Петка”, която завещава на българския народ.
Мара Бунева
Мара Бунева – На 13 януари 1928 г. българската революционерка Мара Бунева, член на Вътрешната македонска революционна организация разстрелва Велимир Прелич, юрист на Скопската област. Бунева е родена в северозападния македонски град Тетово.
Между 1915-1917 г. учи в скопската стопанска гимназия и получава висше образование в Софийския университет, след което се омъжва за офицера от българската армия Иван Хранков.
През 1926 г. се завръща в Тетово при семейството си, а през декември същата година се развежда със съпруга си. През 1927 г. се установява в Скопие, в къщата на роднините си Хаджиристич, съседна на тази на Велимир Прелич. Завършва курс по шев и отваря собствено шивашко ателие, като междувременно се сближава със семейство Прелич и влиза във висшето сръбско общество в града. На 13 януари 1928 г. тя разстрелва Велимир Прелич край стария Камен мост на Вардар, след което се прострелва в гърдите.
Донка Ушлинова
Донка Ушлинова , родена през 1885 г., на 17 години се включва в четата на Славейко Арсов и участва в десетки сражения на Илинденско-Преображенското въстание, в Балканската и в Първата световна война. Омъжва се на 15 години, но докато мъжът ú е на гурбет, започва да я задиря чифлик-сайбията на селото.
Донка го убива с помощта на свои роднини, с които бяга в гората. Там намират четата на Славейко Арсов. Осъдена е задочно от османските власти, а къщата ú е разрушена. Участията ú във войните по-късно й носи общо четири ордена „За храброст“.
Фани (Стефанка) Добрева Попова-Мутафова
Фани (Стефанка) Добрева Попова-Мутафова (1902 – 1977) е българска писателка, преводачка от италиански език и общественичка. С нейните омагьосващи пресъздавания на исторически събития.
Книгите ú, като „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен II“, „Последният Асеновец“ и други, могат да накарат всяко дете да заобича историята. Но, освен талантлив автор, Фани Попова-Мутафова е била и един от най-добрите ни преводачи от италиански.
Имала е епически размах на писането – всяка година издавала по книга, а първите ú са посветени на мистичния подвиг на майчинството и жената. За писателката поетът Кирил Христов казва: „Най-високият връх, достигнат от българска жена, който напълно я изравнява с мъжа.“
Елисавета Иванова Карамихайлова
Елисавета Иванова Карамихайлова е родена през 1897 г. във Виена в семейството на Иван Карамихайлов и англичанката Мери Слейд. Нейна леля е художничката Елена Карамихайлова.
През 1907 г. семейството се премества в София, където баща ѝ става един от известните хирурзи. Тя е първата българка ядрен физик и първата жена хабилитиран преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Тя е и един от основателите на катедрата по атомна физика в него. Основателка е на лабораторията по радиоактивност във Физическия институт на БАН и е първата жена професор по физика в България!
Невена Коканова
Невена Коканова – Невена Богданова Коканова е българска актриса, често наричана „първата дама на българското кино“. Родена е на 12 декември 1938 година в Дупница. Майка ѝ е от австрийска аристократична фамилия Фон Хелденберг, а баща ѝ е офицер от царската армия, служещ в българския корпус в Македония, малко след идването на новата власт през 1947 година е арестуван и пратен като политически затворник в Белене.
Започва кариерата си като стажант-актриса на 18 години през 1957 г. в Ямболския драматичен театър, без да има специално образование. Следват Драматичен театър „Рачо Стоянов“, Габрово, Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе и Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1961-).
Невена Коканова изиграва над 50 роли, с които пресъздава едни от най-запомнящите се женски образи в българското кино от самото му създаване до края на XX век. Снима се за пръв път в ролята на Ема във филма „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа „Тютюн“ (1962) (реж. Никола Корабов), България/СССР, Жана от „Инспекторът и нощта“ (1963) (реж. Рангел Вълчанов), Лиза от „Крадецът на праскови“ (1964) (реж. Въло Радев), Ана от „Карамбол“ (1966) (реж. Любомир Шарланджиев), Неда от „Отклонение“ (1967) (реж. Гриша Островски), Герда от „С дъх на бадеми“ (1967) (реж. Любомир Шарланджиев), Тинка от „Момчето си отива“ (1972) (реж. Людмил Кирков), учителката в „Най-добрия човек, когото познавам“ (1973), голямата етърва в „Дами канят“ (1980), Боряна в „Опасен чар“ (1984) и много други.
През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани „Галилео Галилей“.
Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.
Неин съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев. Нейният брат Димитър Коканов също е актьор. Коканова умира през 2000 г., на 61 години.
